Дийн вдигна леко шапката си.
— Добър вечер, Милдред. Боже мой, колко е пораснало момчето!
— ’дя на’ лище — объбри детето.
Майка му поясни:
— Иска да каже, че ходи на училище. Много се гордее с това.
— Имате предвид детската градина разбира се.
— Да, мистър Дийн. Гледачите са такива прекрасни същества! И толкова са добри с децата. А и заплащането! Или по-точно липсата на заплащане. Човек просто им дава букет цветя, малък парфюм или хубава картина и те са доволни. Определено отказват да взимат пари. Не мога да го разбера. А вие, мистър Дийн?
— Не — рече Дийн. — И аз не мога.
Той беше забранил колко словоохотлива е Милдред. По едно време в училището с право я бяха кръстили Бърбораната.
— Понякога си мисля — рече бързо тя сякаш, за да оползотвори всяка секунда в приказки, — че ние хората тук, на Земята придаваме голямо значение на парите. Гледачите сякаш нямат понятие какво представляват парите, или, дори да знаят, не им обръщат никакво внимание. Сякаш са нещо маловажно. Но аз разбирам, че има и други раси като тях. Това кара човека да се замисли, нали, мистър Дийн?
Сега той си спомни още един влудяващ навик на Милдред — тя винаги завършваше всеки дълъг низ от изречения с увиснал във въздуха въпрос.
Той и не помисли да й отговори. Знаеше, че от него не се очаква отговор.
— Трябва да тръгвам — каза Дийн. — Вече съм закъснял.
— Колко мило, че се видяхме, мистър Дийн — рече Милдред. — Толкова често си мисля за ученическите си години. Понякога ми се струва, че е било преди векове, а друг път, като че е било вчера и…
— Много мило наистина — прекъсна я Дийн, повдигна леко шапката си и почти хукна да бяга.
„Какъв резил!“, мислеше с яд той. „Посред бял ден да ме спре на улицата такава бъбрива жена!“
Като стигна пред къщата си, Дийн чу как Кери сърдито се суети насам-натам.
— Джонсън Дийн! — извика тя в мига, в който го чу да влиза. — Сядайте веднага долу да ядете! Яденето ви вече изстина! Тази вечер съм на сбирка на женското дружество! И изобщо да не сте посмели да губите време в миене!
Дийн спокойно окачи шапката и палтото си.
— Ако искате да знаете — рече й той, — аз изобщо не трябва да се мия. В моята работа човек не се омърсява чак толкова много.
Кери трополеше някъде из трапезарията. Сипваше кафето му и оправяше снопчето от зелени клонки, които бяха поставени в средата на масата.
— Тъй като тази вечер съм на сбирка — рече тя, умишлено подчертавайки всяка дума, та да го накара да се чувства засрамен заради закъснението си, — аз няма да остана да чакам, за да измия съдовете. Просто ги оставете на масата. Ще ги измия по-късно.
Дийн седна смирено и започна да се храни.
Някакси, по някаква странна причина, която не разбираше, удовлетворявайки необходимост, която не разбираше, удовлетворявайки необходимост, която не осъзнаваше, Дийн се почувства в безопасност. В безопасност и на сигурно място — защитен от някаква натрапчива тревога и неясен страх, който нарастваше в него, без да разбира защо.
Кери дойде откъм всекидневната, слагайки решително шапката си върху своята решителна глава. Тя приличаше точно на жена, която е закъсняла за сбирката на женското дружество, ала не по нейна вина. Кери спря при вратата за малко.
— Имате ли всичко, което ви трябва? — попита тя и с поглед направи бърза инвентаризация на масата.
— Всичко — захихика Дийн. — Приятно прекарване на сбирката и да донесете много клюки.
Беше любимата му хаплива забележка, която я дразнеше. Освен това беше детинско заяждане, но той просто не можеше да се сдържи.
Кери изхвърча гневно от стаята, почуквайки ненужно силно с токчетата си, докато вървеше надолу по пътеката.
Когато тя излезе, къщата изведнъж утихна и докато той се хранеше, в стаята пропълзя мрак. Стана още по-тъмно.
„В безопасност съм“, помисли си той. „Старият Джонсън Дийн, училищен настоятел, е в безопасност в къщата, която дядо му е построил… преди колко години? Сега вече е старомодна — построена на различни нива: с висока, тухлена камина, с двойния си, външен гараж и с разсадник отпред.“
В безопасност и самотен.
Но от каква заплаха беше в безопасност той? Каква беше тази пропълзяваща тревога, която бе така неуловима, че той не можеше да я разбере.
Дийн поклати глава в недоумение.
Колкото до самотата — това беше нещо друго. Можеше да се обясни. Хората в средната възраст и съвсем старите бяха самотни. Онези в средната възраст бяха самотни, защото още не бяха установили пълно общуване, а много възрастни — защото общуването бе вече прекъснато.