— Но разбира се — рече Дийн. — Много ще се радвам.
— Чакайте, сър, аз ще пренеса кафето ви. И капка няма да разлея.
— Вярвам ти, Боб — каза Дийн и стана. — Ти винаги се справяш.
— Мога да ви обясня, мистър Дийн. Не е от това, че е искам да играя. Просто…
Дийн го потупа леко по рамото.
— Разбирам. Няма нужда да ми обясняваш.
Той застана неподвижен за миг, опитвайки се да реши дали да изрече онова, което бе в ума му. Накрая реши да го стори.
— Ако не кажеш на треньора си, мога да ти призная, че аз съм напълно съгласен с тебе. Идва време, когато футболът започва да ти се струва малко глупава игра.
Мартин се усмихна с облекчение.
— Именно! Улучихте съвсем точно!
Момчето го поведе към масата.
Там бяха четирима — Роналд Кинг, Джордж Уудс, Джуди Чарлсън и Дона Томпсън. „Хубави младежи“, помисли си Дийн, „всеки един от тях“. Той забеляза, че децата пиеха газирана вода, посръбвайки по малко, за да могат да останат по-дълго в заведението.
Те всички погледнаха нагоре към него и му се усмихнаха, а Джордж Уудс издърпа един стол, поканвайки го да седне. Дийн внимателно се намести на стола и постави шапката си на пода до масата. Боб постави кафето му пред него.
— Беше мило, че се сетихте за мене, — рече дийн и се зачуди защо се чувстваше смутен. В края на краищата това бяха неговите деца и той ги виждаше в училище всеки ден… децата, които подтикваше и оформяше чрез образованието… децата, които сам никога не бе имал.
— Точно вие сте човекът, който ни трябва — каза Роналд Кинг. — Говорехме за Ламонт Стайлс. Той е единственият живял на Милвил, който отиде в космоса и…
— Вие сигурно сте го познавали, мистър Дийн — рече Джуди.
— Да — отвърна колебливо той. — Познавах го наистина, но не така добре, както Стъфи. Стъфи и той са отраснали заедно. Аз бях малко по-голям от тях.
— Що за човек е той? — попита Дона.
Дийн тихо си засмя.
— Ламонт Стайлс ли? Той беше хулиганът на градчето. Беше слаб ученик, нямаше добро семейство и почти през цялото време хулиганстваше. Ако някъде възникнеше безредие, бихте могли да се обзаложите срещу живота си, че Ламонт Стайлс е замесен. Всички разправяха, че Ламонт никога няма да стигне до добър край, а когато това се е повтаряло толкова дълго, то накрая той сигурно го е взел присърце и…
Дийн говореше ли говореше, а те му задаваха въпроси. Роналд Кинг отиде до бара и се върна с нова чаша кафе за него.
От Стайлс разговорът се прехвърли върху тема футбол. Кинг и Мартин му казаха същото, което бяха заявили и пред треньора. После заговориха за проблемите в ученическото самоуправление, а от там се прехвърлиха върху новите теории за енергията на йоните, разгласени неотдавна.
Дийн не говореше през цялото време. Той също слушаше и задаваше въпроси. Времето мина незабелязано.
Изведнъж светлините премигаха и Дийн стреснато погледна нагоре.
— Това означава, че затварят заведението — усмихна му се Джуди. — Дават ни знак, че трябва да тръгваме.
— Разбирам — рече Дийн. — Вие често ли правите така… искам да кажа: често ли оставате, докато затворят?
— Не — отвърна Боб Мартин. — През седмицата имаме много за учене.
— Спомням си как преди много години… — започна Дийн, ала не довърши изречението и думите увиснаха във въздуха.
„Да, наистина“, помисли си той. „Беше преди много години и отново тази вечер!“
Дийн се взря в петте лица около масата. „Добро възпитание“, помисли си той, „любезност и уважение. Но има и още нещо.“
Докато говореше с тях, Дийн забрави, че е стар. Бяха го възприели като още един човек, а не като още един възрастен — символ на авторитет. Бяха дошли при него, за да го накарат да дойде при тях, да стане един от тях, а те да станат част от него. Те бяха разрушили не само бариерата между учител и ученик, но и между младостта и старостта.
— Аз съм с колата — каза Боб Мартин. — Ще ви закарам.
Дийн взе шапката си от пода и бавно се надигна.
— Не, благодаря — рече той. — Смятам да се поразходя. Имам една-две идеи и бих искал да ги обмисля. Разходката помага на мисленето.
— Елате пак — каза Джуди Чарлсън. — Може би някоя следваща петъчна вечер.
— Ами, благодаря — рече Дийн. — Наистина вярвам, че ще стане.
„Чудесни деца“, каза си той с известна гордост. „Толкова добре възпитани и любезни — дори повече от възрастните.“ Не бяха арогантни, нито високомерни. Изобщо не се държаха като деца и все пак обладаваха пламъка на младия живот, идеализма и амбицията, които вървяха ръка за ръка с младостта.
Предварително съзрели младежи, които не знаеха що е цинизъм. А липсата на цинизъм беше важно нещо.
Разбира се в такава човешка общност не можеше да има нищо нередно. Навярно с тази монета гледачите се отплащаха заради детството, което бяха откраднали.