Ако го бяха откраднали. Защото може и да не го бяха откраднали, а да го бяха взели и сложили някъде на съхранение.
В този случай те даваха новата и непозната зрялост и новото равенство безплатно. При това бяха взели нещо, което без друго щеше да бъде загубено… нещо, което човешката раса не ценеше много, но което пък бе основният източник на живот за гледачите.
Те бяха взели младостта и красотата и я бяха съхранили в къщата. Бяха запазили нещо, което хората не можеха да запазят, освен в спомените си. Гледачите бяха уловили нещо мимолетно и нетрайно, бяха го задържали и то бе там, при тях — реколтата от много години. Къщата пращеше от богатия урожай.
„Ламонт Стайлс“, каза на себе си Дийн, учуден, че разговаря мислено с този човек от преди толкова години и намиращ се толкова далече. „Какво си знаел? Каква е била целта ти?“
Вероятно това бе упрекът към дързостта на жителите в градчето, която го бе подтикнала да стане велик. Навярно надеждата, а може би и сигурността, че никой в Милвил вече нямаше да каже: това момче или момиче няма да свърши добре, както бяха казали на времето за Ламонт Стайлс.
Сигурно точно това е имал предвид и нищо друго.
Дона сложи длан върху ръката му и леко го дръпна.
— Хайде, мистър Дийн — подкани го тя. — Не можете да останете тук.
Те го изпратиха до вратата, пожелаха си лека нощ и Дийн тръгна нагоре по улицата. Стори му се, че върви по-бързо, отколкото друг път.
„Но това е, защото сега просто съм малко по-млад, отколкото преди няколко часа“, каза си Дийн съвсем сериозно.
Той продължи да върви с още по-бързо темпо и без да са олюлява. Изобщо не беше изморен, но не искаше да си го признае… защото това беше мечта, надежда, стремеж, които човек никога не признаваше. Докато не изкажеше надеждата си на глас, човек не се обвързваше към нея. Ала изречеше ли думата, горчивото разочарование вече дебнеше зад ъгъла.
Дийн вървеше в погрешна посока. Трябваше да се прибира — вече бе късно и отдавна трябваше да е в леглото си.
Но не биваше да произнася думата. Не биваше дори да си го помисля.
Дийн тръгна нагоре по пътечката през забухлената от шубраци поляна и видя, че иззад дръпнатите пердета все още се процеждаше светлина.
Той спря пред входа на къщата и мисълта блесна в съзнанието му: Ние сме много — и Стъфи и аз и старият Ейб Хокинс…
Вратата се отвори и гледачът застана на входа — грациозен и красив. Изобщо не беше изненадан. Сякаш го бе очаквал.
Дийн видя, че другите двама са седнали пред камината.
— Влезте, моля — каза гледачът. — Толкова се радваме, че решихте да дойдете. Децата ги няма. Можем спокойно да си поговорим.
Дийн влезе и пак седна на стола, полагайки внимателно шапка на едното си коляно.
В стаята отново се чуха детски стъпки и той бе завладян от усещането за безметежност и звънтящ смях.
Дийн седеше, кимаше с глава и мислеше, докато гледачът чакаше.
„Трудно е“, мислеше си Дийн. „Трудно е да намеря точните думи.“
Отново се чувстваше така, както когато беше във втори клас и учителят го караше да каже някое стихотворение наизуст.
Те го чакаха, но бяха търпеливи. Щяха да му дадат време.
Дийн трябваше да го каже точно, да ги накара да разберат. Не можеше да изтърси нещо току-така. Трябваше да звучи естествено, а също и логично.
А как, питаше се Дийн, такова нещо може да звучи логично?
Защото нямаше нищо логично в това старци като него и Стъфи да имат нужда от бавачки.
Големият преден двор
Хайръм Тейн се събуди и се изправи в леглото си.
Таузър лаеше и драскаше по пода.
— Млък! — каза Тейн на кучето.
Таузър наостри смешните си уши към него и пак захвана да лае и дращи по пода.
Тейн разтърка очи, после прокара ръка в рошавите си нестригани коси. Подвоуми се дали да не си легне отново и да се покрие през глава със завивките.
Но се отказа, щом Таузър лаеше така.
— Какво те е прихванало? — попита той кучето, без да скрива гнева си.
— Уъф! — отвърна Таузър, продължавайки упорито да дращи по пода.
— Ако искаш да излезеш — каза Тейн, — трябва само да си отвориш външната врата. Знаеш как се прави, не ти е за първи път.
Таузър престана да лае и се отпусна на пода, наблюдавайки как стопанинът му става от леглото.
Тейн облече ризата и нахлузи панталоните, но не се обу.
Таузър пристъпи лекичко към един от ъглите на стаята, наведе влажния си нос до пода и го подуши шумно.
— Мишки ли има? — запита Тейн.
— Уъф! — по-силно отвърна Таузър.