Скочи в камиона и подкара по-нататък, наблюдавайки стрелката за бензина. Когато стигне до средата, ще обърне камиона и ще се върне.
Тейн забеляза бледа бяла ивица над смътната линия на хоризонта пред него и като сви очи, се вгледа по-внимателно. От време на време изчезваше и отново се появяваше. Каквото и да беше, бе твърде далеч, за да може да различи нещо. После сведе поглед към стрелката за бензина. Тя бе близо до средното деление. Спря камиона и излезе с бинокъла.
Като пристъпи напред, за да мине пред камиона, той се учуди колко уморени бяха краката му. Тогава си спомни, че би трябвало да е в леглото си още преди няколко часа. Погледна часовника. Беше два, което означаваше, че там, на Земята, бе два часа сутринта. Беше буден от преди повече от двадесет часа и голяма част от това време бе прекарал в напрегната работа, като бе започнал с изкопаването на онова странно нещо в гората.
Вдигна бинокъла и се оказа, че неясната бяла линия, която бе видял, представлява планинска верига. Над пустинята се издигаха грамадни сини скалисти масиви, по чиито върхове и склонове блестеше сняг. Те бяха много далеч, защото дори през мощния бинокъл едва се различаваха.
Наклони бинокъла надолу и разгледа пустинята, която се разстилаше пред него. Тя си оставаше все същата — равна, със случайни хълмчета и мършава растителност.
И къща!
Ръцете му се разтрепераха. Свали за момент бинокъла, вдигна го отново и погледна пак. Наистина бе къща. Изглеждаше малко особено, разположена в подножието на хълм, който я засенчваше, така че човек не можеше да я забележи с просто око.
Къщата бе малка, със заострен конусообразен покрив и някак си притисната към земята, сякаш бе сгушена в нея. Един овален отвор вероятно служеше за врата, но нямаше следа от прозорец.
Като свали бинокъла, Тейн прецени с поглед разстоянието до хълма. Четири или пет мили, каза си той. Бензинът щеше да стигне, или ако не стигнеше, би могъл да измине пеша последните няколко мили до Уилоу Бенд. Странно, продължи мислите си той, че има такава самотна къща тук. По целия път през пустинята единственият признак на живот, който бе видял, бяха шестнадесетте плъхообразни животинчета, които маршируваха в колона, и освен осемте стъклени машини, лежащи в люлките си, други следи от изкуствени съоръжения не се забелязваха.
Качи се в камиона и подкара нататък. След десет минути спря пред къщата. Взе пушката. Таузър скочи на земята и застана настръхнал.
— Какво ти става, приятелю? — запита Тейн.
Таузър изръмжа.
Къщата бе безмълвна и изглеждаше отдавна изоставена. Стените й бяха изградени от груби грапави камъни, съединени нескопосно с някакъв глинест материал вместо хоросан. Първоначално покривът е бил от чимове, което бе наистина много учудващо, защото в тази пустиня нямаше нищо, което да наподобява на чимове. Сега бе останала само твърдо спечена от слънцето земя. Самата къща беше безлична, напълно лишена от каквато и да е украса. Предназначена бе да служи само за убежище и никой не се бе опитал да смекчи грубия й вид. Обикновено такива къщи строяха овчарите. Тази изглеждаше доста стара: камъните бяха започнали да се ронят.
С пушка под мишница Тейн пристъпи към нея. Стигна вратата и погледна вътре — там цареше тъмнина и спокойствие. Хвърли поглед назад към кучето и видя, че то бе пропълзяло под камиона и гледаше оттам, ръмжейки.
— Стой наоколо — каза му Тейн. — И да не избягаш!
Насочил напред оръжието, той пристъпи през вратата в мрака. Поспря, докато очите му привикнат с тъмнината. Сега вече можеше да разгледа стаята, в която се намираше. Беше съвсем обикновена, с груба каменна пейка край една от стените и странна дълбока ниша, издълбана на другата стена. В ъгъла се намираше разнебитен дървен предмет, чието предназначение Тейн не можеше да отгатне.
Жилището е старо и изоставено, помисли си той, напуснато е много отдавна. Може би в далечното минало, когато пустинята е била богата равнина, покрита с трева, тук са живели овчари. Имаше врата, която водеше към друга стая. Когато пристъпи прага й, дочу слабо далечно бумтене и още някакъв звук: шум на падащ дъжд. През отворената врата в дъното й, която водеше навън, Тейн долови полъха на солен морски вятър. Спря изумен.
Още една къща, която водеше в друг свят!
Пристъпи бавно напред, привлечен от отворената врата и през нея излезе навън. Дъждът се лееше от бясно гонещи се облаци. На половин миля по-нататък, отвъд поле, осеяно с безразборно разхвърляни стоманеносиви камъни, се виждаше бурно море, което свирепо се удряше в брега, изхвърляйки с ярост фонтани от пяна и пръски вода високо във въздуха.