Уединение и величественост; безбрежността но обветрената шир; закътаното езерце; острите, назъбени сенки на далечните хребети.
Уебстър спокойно седеше на стола си, примижавайки срещу планинските върхове.
Почти до рамото му някой каза:
— Може ли да вляза?
Мек, резониращ глас — изобщо не беше човешки, но Уебстър го познаваше.
Той кимна и рече:
— На всяка цена, Джуейн.
Уебстър се извърна леко и видя сложния пиедестал, върху който бе клекнал косматият марсианец с милозливите очи. Зад пиедестала се виждаха неясните очертания на непознати мебели, характерни за жилищата на Марс.
Марсианецът протегна косматата си длан към планината.
— Ти обичаш това — рече той. — Разбираш го. А аз разбирам как ти го разбираш, но за мене там се крие повече ужас, отколкото красота. То е нещо, което ние на Марс никога няма да имаме.
Уебстър посегна към едно от копчетата, но марсианецът го спря.
— Остави — каза той. — Зная защо си тук. Аз нямаше да дойда в такова време, но си помислих, че един стар приятел…
— Много мило от твоя страна — рече Уебстър. — Радвам се, че дойде.
— Баща ти — продължи Джуейн, — беше велик мъж. Спомням си как ми говореше за него през онези години, които прекара на Марс. Тогава ти ми каза, че ще се върнеш някога. Защо не се върна?
— Защо ли? — рече Уебстър. — Аз просто никога…
— Не ми казвай — прекъсна го марсианецът. — Аз вече зная.
— Синът ми — продължи Уебстър — заминава за Марс след няколко дни. Ще го накарам да ти се обади.
— Ще бъде удоволствие за мене — каза Джуейн. — Ще го очаквам.
Той се размърда притеснено върху пиедестала и додаде:
— Навярно синът ти поддържа традицията.
— Не — отвърна Уебстър. — Учи за инженер. Хирургията никога не го е интересувала.
— Има право да живее живота, който той си е избрал — отбеляза марсианецът. — Все пак хубаво би било да се интересуваше от хирургия.
— Да, би било — съгласи се Уебстър. — Но това е свършен факт. Може би той ще стане велик инженер. Космическо строителство. Говори ми за космически кораби, които ще пътуват до звездите.
— Може би твоето семейство е направило много за медицината — вметна Джуейн. — Ти и баща ти…
— И неговият баща преди него — додаде Уебстър.
— Книгата ти много задължава Марс към тебе — заяви Джуейн. — Тя навярно ще привлече допълнително внимание върху специализиране в областта на Марс. Моите събратя не стават за лекари. Нямат нагласата за това. Странно, как се различават интелектите на различните раси. Чудно, че марсианците никога не са мислили за медицина… буквално никога не са се сещали. Вместо това са издигнали в култ фатализма. Докато вие, дори в най-ранната ви история, още когато хората са живеели в пещерите…
— Има много неща, за които вие сте се сетили, а ние не сме — прекъсна го Уебстър. — Неща, за които сега се чудим как сме могли да пропуснем… възможности, които вие сте развили, а ние — не. Да вземем вашата специалност философията. Тя обаче е различна от нашата — истинска наука, докато нашата е просто научно шикалкавене. Вашето е подредено, логическо развитие на философията: работно, практическо приложение — истински инструмент за действие.
Джуейн понечи да каже нещо, поколеба се, млъкна и после пак заговори.
— Аз съм близо до нещо, което може да се окаже ново и зашеметяващо. Нещо, което може да бъде инструмент за вас хората, както и за нас марсианците. Работя по този въпрос от години. Започнах с няколко умствени съждения, които ми бяха подсказани от първите земляни. Досега не съм споменавал за това, защото не бях сигурен.
— А сега — попита го Уебстър, — сигурен ли си?
— Не съвсем — отвърна Джуейн. — Не съм напълно сигурен, а почти.
Двамата се умълчаха, загледани в планините и езерото. Някаква птичка кацна в клоните на едно от дръвчетата и запя. Зад планинските хребети се трупаха тъмни облаци, а заснежените върхове се издигаха като надгробни плочи. Слънцето потъна в море от ярки пурпурни отблясъци, накрая угасна и започна тихо да тлее, подобно на жарава.
Някой почука на вратата и Уебстър се размърда върху стола си, внезапно върнат към действителността — кабинета и стола под него.
Джуейн го нямаше. Старият философ бе дошъл да поседи и обмени мисли с приятеля си, а после тихо си бе отишъл.
Чукането се повтори.
Уебстър се наведе, щракна ключа и планините изчезнаха. Стаята отново си беше стая. Зад високите прозорци тъмнееше, а огънят се бе превърнал в мъничко, розово, трепкащо пламъче сред пепелта.
— Влез — каза Уебстър.
Дженкинс отвори вратата.