Таусър бе чул това нещо или го бе подушил или по някакъв друг начин го бе усетил и бе драскал като луд по пода, опитвайки се да го изкара от там, сякаш беше някакъв мармот.
Само че това нещо, каквото и да беше, със сигурност не бе мармот.
Тейн остави фенерчето настрана и се качи горе.
Таусър се бе свил върху килимчето във всекидневната до едно от креслата и тупаше учтиво с опашката си, за да поздрави своя господар.
Тейн стоеше и гледаше втренчено кучето. Таусър също го погледна, сънен и щастлив, въздъхна по кучешки и се нагласи да спи.
Каквото и да бе чул или подушил, или усетил тази сутрин Таусър, очевидно беше, че в този момент той вече не го чувстваше.
Тогава Тейн си спомни още нещо.
Беше напълнил чайника, за да стопли вода за кафето и го бе поставил върху печката. Беше включил колелото и почти от първия път то бе заработило.
Не му се бе наложило да рита дълго печката.
Тейн се събуди сутринта и усети, че нещо затиска краката му. Той бързо се изправи в леглото си, за да види какво става.
Нямаше защо да се тревожи обаче. Беше просто Таусър, който бе пропълзял в леглото му и сега лежеше, проснат върху краката му.
Той скимтеше тихичко, а задните му крака потрепваха, докато преследваше зайци в съня си.
Тейн измъкна краката си изпод кучето, спусна ги на пода и заопипва за дрехите си. Беше още рано, но той изведнъж си спомни, че бе оставил всичките мебели, които бе взел предния ден, навън в камиона. Трябваше да ги прибере в мазето и да започне поправката им.
Таусър продължаваше да спи.
Тейн се запрепъва към кухнята и погледна през прозореца, а там, на западната площадка се бе сгушил Бийсли, общият работник на Хортън.
Тейн отиде до задната врата, за да види какво става.
— Напуснах ги, Хайръм — рече му Бийсли. — Тя продължи да ме хока всяка минутка и аз не можех да направя нищо, което да й хареса. Тогава си вдигнах чуковете и ги напуснах.
— Ами, влез — каза Тейн. — Предполагам, че ще искаш да хапнеш нещо и да сръбнеш кафе.
— Чудех се дали ще мога да остана тук, Хайръм. Просто да преспивам, докато си намеря нещо.
— Нека първо да закусим — рече Тейн. — После ще говорим.
Не му харесваше тази работа, казваше си Тейн. Никак не му харесваше. След час-два Аби щеше да дойде и да вдигне врява за това как той бе подмамил Бийсли. Защото колкото и тъп да беше, Бийсли все пак вършеше доста работа, поемаше много ругатни, а и в града нямаше друг, който би се съгласил да работи у Аби Хортън.
— Майка ти винаги ми даваше курабийки — рече Бийсли. — Тя беше много добра, Хайръм.
— Да, така е — потвърди Тейн.
— А моята майка казваше, че вие сте хора от по-друго тесто, че не сте като другите в града, които се правят на много важни. Разправяше, че вашият род е от първите заселници тук. Вярно ли е, Хайръм?
— Хм, може би не точно първите, но тази къща е на почти сто години. Баща ми обичаше да казва, че под този покрив винаги е имало поне по един Тейн. Такива неща, струва ми се, означаваха много за него.
— Сигурно е чудесно да се чувстваш така — рече замислено Бийсли. — Ти навярно се гордееш с тази къща, Хайръм.
— Е, „гордея“ не е точната дума. По-скоро чувствам, че й принадлежа. Не мога да си представя да живея в друга къща.
Тейн включи едното колело на печката и напълни чайника с вода. Като го занесе обратно, той ритна печката. Обаче нямаше нужда от това, защото колелото бе започнало вече да почервенява.
„Вече два пъти поред“, помисли си Тейн. „Това чудо работи все по-добре!“
— Леле, Хайръм — възкликна Бийсли, — я какво хубаво радио имаш!
— Нищо не струва — рече Тейн. — Счупено е. Не ми остава време да го поправя.
— Мисля, че не си прав, Хайръм. Току-що го включих и ето, че загря.
— Започва да… хей, я дай да видя! — изкрещя Тейн.
Бийсли не лъжеше. От вътрешността на радиото се носеше леко бучене.
Чу се глас, който се усили, щом апаратът загря.
Думите бяха неразбираеми.
— Що за приказки са това? — попита Бийсли.
— Не зная — отвърна Тейн, който се бореше с паниката си.
Първо телевизорът, после печката, а сега и радиото!
Той завъртя копчето, за да избере някоя станция, а стрелката бавно се придвижи по скалата. Тя не подскачаше нагоре-надолу, както я помнеше Тейн. Станция след станция се появяваха и заглъхваха.
Тейн нагласи радиото на следващата появила се станция, но думите, които се разнесоха, отново бяха странни и неразбираеми. Той вече знаеше какво точно притежава.
Вместо радио за 39 долара и 50 цента Тейн имаше апарат за всички честоти във вселената, каквито рекламираха в списанията за луксозни стоки.