— Да, да — съгласи се Уебстър, — предполагам, че си прав.
Той нервно мачкаше шапката си.
— Току-що се сетих нещо — продължи Уебстър, — нещо, което трябва да свърша и то веднага. Трябва да се върна у дома. Не мога да чакам няколко часа.
Той се размърда нервно и седна на ръба на креслото, взирайки се в забързаната тълпа.
Лица… лица…
— Ако искате, можете да се обадите по телевизьора, сър — предложи Дженкинс. — Някой робот сигурно ще може да свърши работата. Наблизо има кабина…
— Чакай, Дженкинс — прекъсна го Уебстър и замълча за миг, после продължи. — Нямам никаква работа вкъщи. Абсолютно никаква. Но трябва да се върна. Не мога да остана тук. Ако това се наложи, ще полудея. Там на пистата се уплаших. Тук се чувствам смутен и объркан. Имам усещане… непознато усещане за страх. Дженкинс, аз…
— Разбирам ви, сър — рече Дженкинс. — И баща ви го имаше.
— И баща ми ли?! — възкликна Уебстър смаяно.
— Да, сър. По тази причина не ходеше никъде. Беше горе-долу на вашата възраст, когато го забеляза. Опита се да пътува из Европа, но не можа. Върна се от половината път. Беше известен с това.
Слисан, Уебстър мълчеше.
— Бил е известен с това — рече той най-сетне. — Разбира се, че е бил известен. Баща ми е бил такъв. А дядо ми… и той ли е имал същото?
— Не бих могъл да зная, сър — отвърна Дженкинс. — Създадоха ме чак, когато дядо ви беше много възрастен. Но навярно е бил такъв, защото той също не излизаше.
— Тогава ти разбираш — рече Уебстър. — Знаеш как е. Чувствам се така, сякаш ще повърна… сякаш съм болен физически. Виж дали можеш да наемеш коптер… или каквото и да е, само да успеем да се приберем у дома.
— Да, сър — отвърна Дженкинс.
Той тръгна, но Уебстър го повика обратно.
— Дженкинс, някой друг знае ли за това? Който и да е…
— Не, сър — отговори Дженкинс. — Баща ви никога не го споменаваше, а чувствах някак си, че той би искал аз също да не го споменавам.
— Благодаря ти, Дженкинс — рече Уебстър.
Той отново се сгуши в креслото си, чувствайки се изоставен, самотен и не на мястото си. Сам в едно жужащо фоайе, пулсиращо от живот — самота, която го разкъсваше и го правеше безпомощен и слаб.
Носталгия! Срамота!!! Та това си е точно носталгия, казваше си Уебстър. Носталгията е нещо, което усещат малките момчета, когато за първи път се отделят от дома си и тръгват по света.
Имаше научен термин за това: агорафобия — болезнен страх от пребиваването в открити пространства. Идваше от гръцката дума за страх. Открито пространство можеше да бъде дори пазарът.
Ако прекосеше салона и влезеше в една от кабините, Уебстър би могъл да телевизира на майка си или на някой робот… или дори още по-добре — би могъл да остане в креслото и да продължи да гледа наоколо, докато Дженкинс дойдеше да го вземе.
Уебстър се надигна върху седалката, но после отново се отпусна назад. Нямаше смисъл. Да поговори с някого в кабината и да съзре в телевизьора дома си, не означаваше като да бъде наистина там. Не би могъл да усети мириса на боровете в зимния въздух или да чуе познатото скърцане на снега по пътеката под краката си, да протегне ръка и да докосне огромните дъбове, които растяха от двете страни. Не можеше да почувства топлината на огнището или да усети сигурността от лекото докосване от принадлежността и единението си със земята и всичко, което бе върху нея.
И все пак… сигурно би му помогнало. Не много може би, но до известна степен. Той отново се надигна в креслото и замръзна на мястото си. Няколко крачки до кабината криеха ужас — страхотен, зашеметяващ ужас! Ако преминеше разстоянието, после трябваше да бяга. Да избяга, за да се махне от тези следящи го очи, от непознатите шумове и мъчителната близост на непознати лица.
Уебстър веднага седна.
Внезапно салонът проехтя от пискливия глас на някаква жена и той се сви в креслото си. Чувстваше се ужасно. Беше му дяволски зле. Щеше му се Дженкинс да се размърда.
Първият полъх на пролетта нахлу през прозореца в кабинета — обещание за топящи се снегове, разлистваща се зеленина и цветя, за ята от блатни птици, устремили се на север в небесната синева, за пъстърва, която се стрелка във вировете и дебне да клъвне някоя муха.
Уебстър вдигна поглед от купчината листа върху бюрото си, помириса въздуха и усети как хладният ветрец погали лицето му. Пресегна се към чашата си с бренди, видя че е празна и я остави обратно на мястото й.
Отново се наведе над листата, взе молив и задраска някаква дума.
После прочете последния пасаж за грешки:
„Фактът, че от двеста и петдесет човека, поканени от мене с извънредна мисия, както можеше да се очаква, ме посетиха само трима, не доказва, че непременно само тези трима не са жертва на агорафобията. Някои навярно са имали уважителни причини, за да не се отзоват на поканата ми. Все пак обаче фактът наистина е показателен за нарастващото нежелание на хората, живеещи по правилата, наложени от живота на Земята след разпадането на градовете, да напускат познати места. Показва един задълбочаващ се инстинкт у хората да остават в позната обстановка, заобиколени с неща, които в съзнанието си те свързват с охолен и изискан начин на живот.