Както бе приведен над волана и взиращ се напред в безкрайната пустиня, той за първи път с пълна сила осъзна колко странно бе това наистина.
Този свят беше друг и не можеше да има никакво съмнение: беше друга планета, обикаляща около друга звезда. Но къде точно в космоса беше тя, никой на Земята нямаше и най-малка представа. И все пак чрез някаква машинация на тези шестнадесет същества, вървящи в права редица, тази непозната земя беше съвсем до къщата му — в неговия преден двор.
Изведнъж от монотонната равна шир на пустинята пред него се изправи един по-висок хълм. Като го приближи, Тейн различи по билото му цяла редица от лъскави предмети. Не след дълго той спря камиона и слезе, взимайки със себе си бинокъла.
През далекогледа Тейн установи, че лъскавите предмети бяха от рода на онова млечно бяло, стъклено изобретение, което лежеше заровено в гората. Той ги преброи — бяха осем. Блестяха на слънцето, кацнали върху някакви скални платформи. Някои от тези платформи бяха празни.
Тейн свали бинокъла и застана за миг неподвижен, премисляйки до колко бе уместно да се изкатери по хълма и да огледа по-отблизо лъщящите неща. След миг обаче поклати глава. По-късно щеше да има време и за това. Най-добре беше да продължи напред. Не беше тръгнал на експедиция. Трябваше да проучи нещата възможно най-бързо.
Той се качи в камиона и потегли, наблюдавайки нивото на горивото в резервоара. Когато стигнеше половината, трябваше да обърне и да тръгне към дома си.
Далече пред себе си, близо до мъглявата линия на хоризонта, Тейн съзря някакво неясно, бяло кълбо. На моменти избледняваше и изчезваше, а сетне отново се появяваше. Каквото и да беше обаче, то бе толкова далече, че Тейн не можеше да разбере какво е.
Той погледна резервоара — горивото бе вече наполовина.
Спря камионетката и слезе, взимайки бинокъла.
Заобиколи и мина отпред, учуден, че краката му едва го държат. И тогава се сети — трябваше отдавна да си е легнал. Погледна часовника си — беше два. А това на Земята означаваше: два часа през нощта. Не бе спал повече от двадесет часа: по-голямата част от тях бе прекарал в тежка и изтощителна работа, копаейки около онова странно нещо в гората.
Тейн вдигна бинокъла — оказа се, че мъглявата, бяла линия на хоризонта е планинска верига. Огромната, синя и скалиста маса се извисяваше над пустинята, а по хребетите и върховете блестеше сняг. Планината беше много далече, защото дори през бинокъла се виждаше само като синя мъглявина.
Тейн погледна с далекогледа наляво, после надясно и разбра, че планинската верига при хоризонта е доста дълга. После свали бинокъла от планината към пустинята, която се простираше пред него. Беше съвсем същата — като тази, която бе видял до този момент. Също така равна, с малки възвишения тук-там, със същата оскъдна растителност…
И една къща!
Ръцете му трепнаха и Тейн свали за миг бинокъла. После го вдигна към очите си и отново погледна. Нямаше съмнение — къща беше! Особена на вид сграда, сгушена в основата на един хълм така, че хълмът я закриваше и човек не можеше да я забележи с просто око.
Беше сякаш малка къща. Покривът й бе пресечен конус, а самата тя бе легнала плътно върху пустинята така, сякаш се бе сгърбила или клекнала върху нея. Имаше някакъв овален отвор, който навярно беше врата, ала нямаше и следа от прозорци.
Тейн отново свали бинокъла и се взря в хълма. „Сигурно е на седем-осем километра“, помисли си той. Горивото щеше да му стигне за толкова, но дори и да не стигнеше, щеше да извърви последните няколко километра до Уилоу Бенд.
Според Тейн, бе доста странно, че тук в пустошта имаше къща. За всичките километри, които бе пропътувал през пустинята, той не бе видял никакви признаци на живот с изключение на шестнадесетте плъхоподобни същества, които маршируваха в редица, и никакви други творения, освен осемте млечно бели, стъклени конструкции, кацнали върху платформите си.
Тейн се качи в камиона и включи на скорост. Десет минути по-късно спря пред къщата, която бе все още в сянката на хълма.
Слезе от пикапа, взимайки със себе си своята пушка. Таусър скочи на земята, ала изведнъж козината му настръхна и той заръмжа дълбоко, гърлено.
— Какво ти става, момче? — попита го Тейн.
Таусър отново заръмжа.
В къщата не се чуваше никакъв шум. Като че ли беше изоставена.
Тейн видя, че стените не бяха споени много добре, а мазилката бе груба и се ронеше — вместо хоросан беше използван някакъв материал, подобен на кал. Отначало за направата на покрива някой бе използвал чимове, което бе доста странно.Така де, откъде ще се вземат буци пръст в тази безбрежна пустиня?! Но сега, макар че все още се виждаха ръбовете, където чимовете се съединяваха, покривът не бе нищо друго, освен пръст, спечена от пустинното слънце.