Малките плъхоподобни същества бяха изследователите-пионери, които търсеха планети, подобни на Земята. Съществото отвън, седнало до Бийсли, също трябваше да изпълни мисията си, а може би в бъдеще човекът също щеше да служи на някаква кауза.
Тейн се извърна от прозореца и се огледа — стаята си беше все същата — такава, каквато я помнеше от години. При цялата тази промяна отвън и всичко, което се бе случило там, тя си оставаше непроменена.
„Ето я истината“, помисли си Тейн. „Само тук е истината. Каквото и да се случи от тук нататък, аз принадлежа на това място — на тази стая с почернялата от много огньове камина, лавиците със старите, скъсани книги, креслото, старият, износен килим — изтъркан през годините от стъпките на любими и незабравими хора.“
А това бе също и затишие преди бурята и Тейн го знаеше.
Всеки миг се очакваше да пристигнат официалните гости — екипът от учени, правителствените лица, военните, чуждестранните наблюдатели и представителите на ООН.
Тейн осъзна, че в сравнение с всички тези хора, бе уязвим и безпомощен. Нямаше значение какво ще мисли или каже даден човек — сам той не би могъл да се пребори с целия свят.
Този беше последният ден, в който къщата все още принадлежеше на рода Тейн. След почти сто години тя щеше да има друга съдба.
И за първи път от сто години под нейния покрив нямаше да преспи нито един Тейн.
Той стоеше, гледаше камината и лавиците с книги и усети старите, призрачни сенки да изпълват стаята. Тейн понечи да вдигне ръка, сякаш за да им махне за сбогом — не само на призраците от миналото, но също и на стаята. Обаче още преди да махне, ръката му се отпусна безжизнено надолу.
Каква полза, мислеше си той.
Тейн излезе на верандата и седна на стъпалата. Бийсли го чу и се извърна.
— Много е мил — рече той и потупа мармота по гърба. — Също като някой голям Мечо Пух.
— Да, виждам — отвърна Тейн.
— А най-хубавото от всичко е, че мога да си говоря с него.
— Да, зная — рече Тейн, спомняйки си, че Бийсли си говореше и с Таусър.
Зачуди се какво ли би било, ако можеше да живее в простия свят на Бийсли. На моменти навярно би било доста удобно, реши Тейн.
Плъхоподобните същества бяха дошли в космически кораб, но защо точно в Уилоу Бенд? Защо бяха избрали точно тази къща — единствената в цялото село, където биха могли да намерят съоръженията, с които лесно и бързо да направят своя апарат? Защото нямаше никакво съмнение, че те бяха плячкосали компютъра, за да се снабдят с онова, което им бе необходимо. Поне в това Хенри беше прав. Като се замисли, Тейн осъзна, че все пак Хенри бе изиграл много важна роля в цялата тази работа.
Възможно ли бе съществата да бяха предвидили, че точно през тази седмица и точно в тази къща вероятността лесно и бързо да осъществят плана си ще бъде изключително висока?
Притежаваха ли те способностите на ясновидци въпреки всичките си други дарби и висока техника?
— Някой идва — рече Бийсли.
— Нищо не виждам.
— Нито пък аз — отвърна Бийсли, — но Мармотчо ми каза, че ги е видял.
— Каза ли ти?!
— Нали ти споменах, че двамата си говорим. А ето, и аз ги видях.
Бяха надалече, ала бързо се приближаваха — три точки в далечината, носещи се през пустинята.
Тейн седеше и ги гледаше. Хрумна му да влезе вътре и да си вземе пушката, ала не се помръдна от стълбата, където бе седнал. Пушката нямаше да му бъде от полза. Щеше да е безсмислено. Дори нещо повече — самото му отношение нямаше смисъл. „Най-малкото нещо“, помисли си Тейн, „което човек би могъл да направи, е да посрещне тези същества от друг свят без оръжие и с чисто сърце.“
Те бяха вече по-близо. Стори му се, че седяха в невидими кресла, които стремително се носеха през пустинята.
Тейн видя, че приличаха на хора, поне до известна степен, и че бяха само трима.
Долетяха вихрено и спряха изведнъж на около тридесет метра от стълбите, където седеше Тейн.
Той седеше неподвижен и мълчеше. Какво ли можеше да каже? Беше толкова нелепо!
Хуманоидите бяха малко по-дребни от него самия и черни като пиката на асото пика. Носеха къси, прилепнали по краката панталони и жилетки, които бяха някак по-големи. Цветът на облеклото им беше син като синевата на пролетно небе.
Но не това бе най-лошото.
Те седяха върху седла, с рога отпред, стремена отстрани и нещо като сгъваемо легло, закрепено отзад. Обаче не се виждаха никакви коне.
Седлата се носеха по въздуха, а стремената им бяха на около метър от земята. Хуманоидите седяха спокойно върху седлата си и се взираха в Тейн… както и той в тях.