Най-сетне Тейн стана и пристъпи напред. Тогава тримата скочиха на земята и също тръгнаха към него, а седлата останаха да висят във въздуха — точно така, както ги оставиха.
Тейн тръгна напред, тримата също. Вървяха, докато разстоянието между тях се стопи на два метра и тогава спряха.
— Казват ти здрасти — рече Бийсли, — а също и добре дошъл.
— Ами, добре тогава, кажи им, че… ей, я чакай! Ти откъде знаеш всичко това?!
— Мармотчо ми казва и аз ти го предавам. Значи, ти ще казваш на мен, аз — на Мармотчо, а той — на тях. Така трябва ад стане. Той затова е тук.
— Брей, да му се… — избъбри смаяно Тейн. — Излиза, че ти наистина можеш да говориш с тях.
— Нали ти казах, че мога?! — възмути се Бийсли. — Казвал съм ти, че и с Таусър мога да говоря, но ти ме мислеше за луд.
— Телепатия е! — възкликна Тейн.
Ставаше все по-лошо. Не стигаше това, че плъхообразните същества знаеха всичко, ами сега знаеха и за Бийсли.
— Какво рече, Хайръм?
— Няма значение — отвърна Тейн. — Кажи на този твой приятел да им преведе, че се радвам да се запозная с тях и дали мога с нещо да им помогна.
Той стоеше и притеснен поглеждаше към тримата хуманоиди. Забеляза, че жилетките им имаха много джобове, които бяха издути — натъпкани навярно с техния тютюн, техните носни кърпички, техни джобни ножчета и други подобни.
— Те казват — рече Бийсли, — че искат да направят трампа.
— Трампа ли?!
— Ами да, Хайръм. Нали знаеш: искат да изтъргуват нещо?! — рече Бийсли и тихичко се изкиска. — Представи си само — да се разкрият пред един търгаш, при това янки! Хенри така казва за тебе. Казва, че си способен да смъкнеш кожата от гърба на някого по най-мазния…
— Остави Хенри на мира! — сряза го Тейн. — Нека поне веднъж да не го намесваме в нещо.
Тейн седна на земята, трите същества също седнаха и се обърнаха с лице към него.
— Попитай ги какво искат да изтъргуват.
— Идеи — отвърна Бийсли.
— Идеи ли?! Но това е лудост…
И в същия миг Тейн разбра, че не е.
От всички стоки, които можеха да се продадат на един чужд народ, идеите бяха най-ценните и най-лесните за търгуване. Нямаше нужда от складове, не разстройваха икономиката (поне не веднага) и приносът им към благосъстоянието на нацията беше много по-голям от този на търговията с материални стоки.
— Попитай ги — обади се отново Тейн — какво ще искат в замяна на седлата, които яздят.
— Те искат да знаят ти какво имаш да им предложиш.
Ето този въпрос бе най-голямата пречка, защото на него много трудно можеше да се намери отговор.
Автомобили и камиони — двигателите с вътрешно горене… е, може би не. Защото те вече си имаха своите седла. В очите на тези същества Земята бе остаряла от гледна точка на транспорта.
Жилищната архитектура… не, тази идея едва ли струваше нещо, а пък и Тейн бе видял онази къща… Значи, те разбираха от къщи.
Платове? Не, те си имаха платове.
Боя, мислеше си Тейн. Може би нямаха боя.
— Виж дали се интересуват от бои — рече Тейн на Бийсли.
— Питат какво е това. Моля те, обясни им.
— Добре, тогава. Чакай сега — това е предпазно вещество, което може да се нанесе почти върху всяка повърхност. Съхранява се лесно и се нанася. Предпазва от атмосферното влияние и от корозията. Използва се също и за украса. Произвежда се във всякакви цветове, а не е и скъпо.
— Мислено свиват рамене — каза Бийсли. — Заинтригувани са, обаче съвсем слабо. Биха те слушали още. Хайде, кажи им още нещо.
„Така е по-добре“, помисли си Тейн.
От такава приказка той разбираше. Намести се по-добре и леко се наведе напред, оглеждайки безизразните, абаносови лица и опитвайки се да разгадае мислите им.
Не можеше да ги разбере. Тези три лица бяха най-безизразните, които Тейн бе виждал някога.
Всичко му бе вече познато — все едно си беше у дома. Той бе в стихията си.
А в тримата отсреща някак подсъзнателно усети, че има най-добрата търговска оферта, която някога бе получавал в живота си. И точно това го развесели и оживи.
— Кажи им — рече Тейн, — че не съм съвсем сигурен какво искат да чуят. Може би съм говорил прекалено бързо. В края на краищата идеята за боята е адски ценна.
— Те казват, че не се интересуват особено. Но би ли им разказал още нещо, просто от уважение към тях?
„Захапаха въдицата значи“, помисли си Тейн. Само да можеше умно да изиграе козовете си…
И той се нагласи удобно, готов да се пазари както трябва.
Няколко часа по-късно дойде Хенри Хортън. Придружаваше го някакъв доста зализан господин, който беше безупречно издокаран и стискаше някаква голяма папка под мишница.