— Ще бъдете много по-добре — рече уморено адвокатът. — Ще имате по-здраво тяло, по-добри умствени възможности… ще бъдете по-умен.
Ричард Дейниъл стана от стола, виждайки, че няма смисъл.
— Нали няма да ме издадете? — попита той.
— Разбира се, че не — отвърна адвокатът. — Колкото до мене, аз изобщо не съм ви виждал.
— Благодаря — рече Ричард Дейниъл. — Колко ви дължа?
— Абсолютно нищо — отвърна адвокатът. — Никога не взимам пари за клиенти, които са навършили петстотин години.
Тези негови думи бяха замислени като шега, ала Ричард Дейниъл не се засмя. Не му беше до смях.
При вратата той се спря и се обърна.
„Защо?“, мислеше да попита той. „Защо е този глупав закон.“
Не се наложи да пита обаче. Никак не бе трудно да разбере.
Причината беше човешката суета. Никое човешко същество не живееше много повече от сто години, значи роботът също не би трябвало да живее. Но от друга страна роботът бе твърде ценен, за да бъде просто изхвърлян в края на всеки сто години. И така бе измислен законът за периодичното прекъсване на живота на един робот. По този начин никое човешко същество не би било подложено на психологическата обида, че неговия искрен и верен слуга би могъл да го надживее с няколко хиляди години.
Беше нелогично, но хората бяха нелогични!
Нелогично, обаче мило. Мило по много и най-различни начини.
„Мило… както понякога хората от рода Барингтън бяха мили“, помисли си Ричард Дейниъл. Шестстотин години на мила доброта. Каква гордост изпитваше само, когато се сетеше за това! Дори му бяха дали още едно име. В наши дни нямаше много роботи с две имена. Беше специална проява на обич и уважение.
Тъй като адвокатът не успя да му помогне, Ричард Дейниъл потърси помощ другаде. Сега, когато мислеше за миналото си, застанал в стаята, където бе умряла Хортензия Барингтън, той съжаляваше, че го е направил. Бе нарушил вътрешната си хармония, надхвърляйки няколко пъти възможностите си. За адвоката бе лесно да му каже какво представляваше той. Адвокатите притежаваха закона, който определяше поведението им и по този начин не страдаха от агонията да взимат сами решения.
Но ако един свещеник е свестен, то той задължително е добър. А този бе добър както по природа, така и заради професията си. И затова беше още по-лошо.
— При някои обстоятелства — каза свещеникът, леко объркан, — бих препоръчал търпение, смирение и молитви. Тези са трите велики опорни стълба за всеки, който се нуждае от тях. Но за вас не съм съвсем сигурен.
— Имате предвид… — промълви Ричард Дейниъл, — …че аз съм робот?
— Хм, ами… — започна свещеникът, решително объркан от този прям подход.
— Защото нямам душа ли?
— Наистина — рече отчето с прискърбие, — вие ме поставяте в много неудобно положение. Задавате ми въпрос, който векове е обърквал и терзал най-добрите умове в църквата.
— Обаче въпрос, на който всеки човек трябва да има отговор в сърцето си — каза Ричард Дейниъл.
— Де да можех да отговоря! — възкликна притеснен свещеникът. — Де да можех!
— Ако това ще ви успокои — рече Ричард Дейниъл, — мога да ви уверя в следното: понякога си мисля, че имам душа.
А това, както видя роботът, бе особено тежко за този толкова добър човек. Беше много нелюбезно от негова страна, помисли си Ричард Дейниъл, да казва на свещеника такова нещо. Беше смущаващо, защото след като бе изказано от робот, такова твърдение изразяваше не само мнение, а представляваше и първостепенно доказателство.
И така той бе излязъл от кабинета на свещеника и се бе върнал в празната къща, залавяйки се с инвентаризацията на имуществото.
Сега вече инвентарният списък беше готов, книжата бяха подредени и оставени там, където управителят на имението Данкорт щеше да ги намери сутринта, щом дойдеше на работа. Ричард Дейниъл бе изпълнил последния си дълг към семейство Барингтън. Сега трябваше да се погрижи и за себе си.
Той излезе от спалнята и затвори вратата. Заслиза тихо по стълбите, отправяйки се към малката стаичка в дъното на кухнята, която си бе само негова.
А това, припомни си Ричард Дейниъл, с внезапна гордост бе в унисон с двойното му име и неговите шестстотин години. Нямаше много роботи със стая, която макар и малка, те можеха да нарекат своя.
Той влезе в стаичката, запали лампата и затвори вратата след себе си.
Сега за първи път Ричард Дейниъл се изправи лице в лице с мрачната действителност на онова, което се канеше да извърши.
Пелерината, шапката и панталоните висяха на куката, а галошите бяха поставени точно под тях. Чантата с неговите допълнителни части беше в единия ъгъл на стаята, а парите бяха скатани под една дъска в пода, която Ричард Дейниъл бе разхлабил и превърнал в малко скривалище.