Някъде пронизително изсвири полицай, Ричард Дейниъл подскочи в уплахата си и хукна да бяга. Бягаше, обзет от сляп и безумен страх. Пелерината се вееше за него, а ходилата му шляпаха по паважа.
Той изскочи от осветеното пространство и потъна в благодатния мрак на някакъв жилищен квартал, през който продължи да тича.
В далечината се чу сирена и Ричард Дейниъл прескочи изправилия се насреща му жив плет. Хукна през някакъв двор, после се затресе по пътеката на някаква градина в дъното. От там с ръмжене изскочи куче и, лаейки, се втурна подире му.
Ричард Дейниъл се блъсна в някаква ограда от колове и ламарина. Чу се пукот и трясък от строшени колове и изтръгнати перила. Кучето продължаваше да го преследва, а в гонитбата се включиха и други негови събратя.
Той прекоси още един двор, отново излезе на улицата и хукна по нея. Сви в някаква алея за коли, озовавайки се в някакъв друг двор. Разпъди патиците, които се къпеха в гьола и налетя на някакво въже с пране, което се скъса под тежестта му.
Зад него прозорците на къщите светваха един след друг, затръшкаха се врати — хората наизлязоха навън, за да разберат каква е тази врява.
Ричард Дейниъл продължи да тича още стотина метра, прекоси още един двор и се шмугна в един люляков храст. Застана неподвижен и се ослуша. Няколко кучата все още лаеха в далечината, но не се чуваше хорска глъч, нито полицейски сирени.
Усети как го изпълва облекчение и благодарност затова че нямаше сирени, но в същото време се чувстваше глупаво, защото знаеше, че той сам бе предизвикал паниката си. Навсякъде виждаше призраци — гузен, негонен бягаше.
Беше вдигнал на крак целия квартал и дори сега хората сигурно продължаваха да викат. Не след дълго мястото щеше да гъмжи от полицаи.
Беше „разлаял кучетата“, а това означаваше, че трябва да се махне оттам час по-скоро. Ричард Дейниъл се измъкна от храста и закрачи бързо надолу по улицата, запътил се към края на града.
Най-сетне той напусна града и се озова на магистралата. Заподскача по безлюдното шосе на дълги скокове. Когато се покажеше кола или камион, Ричард Дейниъл натискаше копчето на рамото си, превключваше на обикновен вървеж и невъзмутимо продължаваше напред. Щом отминеха колата или камионът, той отново минаваше на скокове.
Видя светлините на космодрома няколко километра преди да стигне до него. Когато се озова там Ричард Дейниъл сви встрани от шосето, приближи някаква ограда и застана до нея, взирайки се в тъмнината.
Неколцина роботи товареха голям космически кораб, а недалече смътно се виждаха очертанията и на други кораби, застанали неподвижно върху платформите си.
Ричард Дейниъл огледа роботите, които товареха кораба със стока — взимаха товара от склада и го пренасяха през осветения от прожекторите сектор. Точно такава ситуация му бе необходима, макар че не се бе надявал да я открие толкова бързо. Боеше се, че навярно ще трябва да се крие ден-два докато попадне на нещо, от което би могъл да се възползва. Добре, че бе попаднал на такава възможност веднага, защото в момента сигурно активно се издирваше избягал робот, облечен в човешки дрехи.
Той свали пелерината и събу панталона и галошите си, захвърляйки и шапката. От чантата с допълнителните части Ричард Дейниъл извади резачките, отвъртя едната си длан и завинти на нейно място резачките. Изряза дупка в оградата, провря се през нея, след това завинти обратно ръката си, а резачките пъхна в чантата.
Движейки се предпазливо, той се приближи до склада и притихна в сянката му.
„Ще бъде лесно“, каза си Ричард Дейниъл. Трябваше само да излезе в осветения участък, да грабне някакъв товар, да се покатери по рампата и да се вмъкне в трюма. Щом влезеше вътре, лесно щеше да намери къде да се скрие и да остане там, докато корабът стигнеше първата планета от маршрута.
Ричард Дейниъл се промъкна до ъгъла на сградата и надникна иззад нея… а там неуморно и в непрекъсната редица се трудеха роботите — качваха се по рампата с товара си, после слизаха отново, за да вземат нов.
Ала те бяха много и редицата им бе съвсем плътна. Участъкът бе твърде добре осветен. Никога не би успял да се вмъкне в редицата.
Но дори и да успееше, той болезнено осъзнаваше, че все пак нямаше да има никаква полза, защото бе съвсем различен от тези гладки и лъскави същества. В сравнение с тях Ричард Дейниъл бе сякаш в средновековни доспехи. Той и шестстотингодишното му тяло щяха ярко да изпъкнат като цирков фойерверк.
Ричард Дейниъл се дръпна назад, в сянката на склада, разбирайки, че е загубил. Всичките му блестящи планове, преценени до най-тънките и смели детайли по време на съставянето на инвентарния списък, бяха отишли на вятъра.