„Студът и самотата“, помисли си Ричард Дейниъл. Ала той умееше да се справя със самотата. Ако ли не успееше този път и се почувстваше толкова самотен, че не можеше повече да изтърпи, то той щеше да затропа по корпуса на кораба, докато някой излезеше да види какво става. Тогава щяха да го приберат.
Но това би бил последният акт на отчаяние, казваше си Ричард Дейниъл. Защото ако излезеха и го откриеха, те щяха да го хванат. Ако бъдеше принуден да прибегне до такава крайност, той щеше да загуби всичко. И какъв смисъл имаше тогава да напуска Земята?
И така Ричард Дейниъл се успокои, продължи да съществува, пропъждайки страховете си чак до граничните постове на своето съзнание и продължи да гледа вселената, която се простираше наоколо.
Двигателите отново заработиха. На кърмата се появи бледо синьо пламъче, идващо от ракетите и макар да не усети ускорението, той знаеше, че корабът, вече доста далече от Земята, се готви за дългото и тежко пътуване, при което трябваше да достигне скоростта на светлината.
Щом я достигнеше, щяха да навлязат в хиперпространството. Опита се да не мисли за това, повтаряйки се непрекъснато, че няма от какво да се страхува… обаче то беше точно пред него — великото неизвестно.
Слънцето се сви, докато се превърна в една от многото звезди и в един миг вече Ричард Дейниъл не можеше да го разпознае. А студът полепна по него. Макар и да не го безпокоеше много, той все пак го усещаше.
Навярно, казваше си Ричард Дейниъл, в отговор на своя страх, така щеше да бъде и в хиперпространството. Ала не беше много убеден. Корабът продължаваше пътя си със странния синкав пламък на ракетните двигатели.
И тогава дойде мигът, в който съзнанието му се разпиля на хиляди малки парчета по цялата вселена.
Той усещаше присъствието на кораба, но само във връзка с усещането на нещо много по-голямо, а то не бе нито опора, нито стартова позиция. Ричард Дейниъл бе надробен на малки частици и разпръснат; беше срязан от всички страни и разточен като тесто, докато стана съвсем, съвсем тънък. Той се намираше на десетки места, или може би на стотици места едновременно. Това го смути и Ричард Дейниъл реагира веднага — започна с всички сили да се бори срещу онова, което евентуално се бе случило с него. Бореше се, за да се съвземе отново. Но съпротивата изобщо не му помогна. Положението дори се влоши, защото сега вече частици от него бяха разпилени много по-далече отколкото другите, а това го смути още повече.
Затова Ричард Дейниъл прекрати борбата и съпротивата и просто продължи да лежи, разпръснат и остави паниката му да отзвучи. Повтаряше си, че не го интересува и се чудеше дали наистина е така.
Разумът му бавно се възвръщаше — на час по лъжичка. Той вече бе в състояние да мисли. Запита се мрачно дали това би могло да е хиперпространството макар да бе почти сигурен, че беше то. А ако бе така, Ричард Дейниъл знаеше, че още дълго време щеше да живее по този начин, дълго време, през което щеше да се нагоди и ориентира, дълго време, за да намери себе си и да се съвземе, дълго време, за да разбере положението си, ако то изобщо можеше да бъде разбрано.
И така той лежеше без да го е грижа особено много, без да се страхува или учудва, просто лежеше, оставяйки фактите да проникват в него тук и там, през различни точки от тялото му.
Ричард Дейниъл знаеше, че по някакъв начин то бе все още здраво закачено за кораба (поне тази част от него, която все още съдържаше останките му). А той бе сигурен, че това знание само по себе си бе първата малка крачка към преориентиране. Ричард Дейниъл знаеше, че трябва да се преориентира. Трябваше да постигне някакво споразумение поне със самия себе си, ако не можеше да разбере ситуацията, в която се намираше.
Той бе разрязан и разпилян — най-същественото от него: знаещата и мислещата част и Ричард Дейниъл лежеше крехък и тънък в един безкраен и нереален свят.
Такъв ли е светът наистина, чудеше се той, или това беше отприщената и дива вселена, освободена от ограниченията на дисциплината на отмереното време и пространство.
И Ричард Дейниъл започна плахо да протяга ръка, внимавайки много да не падне от кораба, за който здраво се държеше. Протягаше ръка към далечните свои частици… малко по малко. Той не разбра как го направи, не познаваше никакъв специален начин, но каквото и да правеше, то сякаш действаше и Ричард Дейниъл се съвзе — отново беше цял-целеничък. Той събра всичко от себе си — парченце по парченце, докато накрая се образуваха няколко големи купчини от най-различни негови елементи, всичките знаещи.
Тогава той преустанови събирането на частите и остана да лежи там, където и да беше това там. Опита се да надникне в купчините от разбиране, които би трябвало да представляват самия него.