Кони Мейсън
Смела любов
ПРОЛОГ
Лондон, 1815
Краищата на пръстите й все по-трудно се захващаха за дерящата грапавина на тухлената издатина. Мъчително вкопчена в слабата нишка на живота, тя обърна глава, за да погледне долу. Под нея нямаше храсти, които да смекчат падането й, само трамбуваната пръст на кръглата алея. Кръв се виждаше на бузата й, където я беше одраскала в непрощаващата тухлена стена. Не биваше да пада. Беше толкова млада; животът й беше твърде скъп, за да го пропилее.
По-добре смърт, отколкото животът, който съдбата й беше отредила.
Трескаво започна да върти глава, търсейки здравите клони на величествения стар дъб, които се бяха извишавали там много преди построяването на къщата. Само преди мигове отчаяно беше оглеждала дървото от прозореца си й го беше възприела като единствената си възможност за спасение. Разперените му клони, гъсто обрасли с пролетна шума, сякаш й махаха и тя безразсъдно беше отговорила на повикването им.
Но изглеждаха толкова далече.
Би ли посмяла да се пусне с едната ръка, за да сграбчи безопасността, която й предлагаха? Ами ако падне? Една усмивка, прекалено цинична за толкова младо същество, изви меките й червени устни. Вече беше преценила тази възможност, но беше отхвърлила заплахата за живота и крайниците си, когато си пое дъх на няколко пъти и се подаде от прозореца.
За какво служи животът, щом й предлага толкова малко?
Преглъщайки страха си, тя освободи едната си ръка — времето изтичаше — и се изви, трескаво посягайки да обгърне най-близкия до нея клон. Усилието й струва скъпоценната й опора, защото теглото й изведнъж стана твърде голямо за другата ръка, за да може да се крепи. Разбирайки, че всеки миг може да падне и да се убие, тя притисна крака към стената и отчаяно се хвърли към дървото. Пръстите й конвулсивно сграбчиха изплъзващия се клон.
Беше го хванала!
Струваше й се, че ръцете й всеки момент ще се измъкнат от раменните стави, но се държеше с отчаяно упорство за слабата надежда, която съдбата й беше предложила. Преметна крака над клона; после с младежка гъвкавост се спусна по дървото. Последният клон беше доста високо. Дори когато се наведе колкото можа, земята си оставаше на шест стъпки от разлюлените й крака.
Светлините в огромната тухлена къща започнаха да гаснат една след друга. Със смелост, родена от отчаянието, тя затвори очи и пусна клона. Тупна на земята и се търкулна, удряйки се болезнено в каменната стена, която ограждаше имението. Понеже беше млада, здрава и гъвкава, спечели от дивото си, импулсивно бягство през прозореца само малко кървави драскотини, натъртвания и вече започващо подуване на единия глезен.
След като се надигна, тя изкуцука през портата, оставена незаключена за удобство на гостите, които бяха посетили празненството. Само за минути потъна в неспокойната мъгла, която се кълбеше на снопове по тесните алеи и по-широките улици на Лондон.
Не погледна назад.
Нито пък съжали, че изоставя величествената къща, обрасла с бръшлян.
Каквото и да й готвеше бъдещето, не би могло да бъде по-лошо от онова, което беше оставила зад себе си.
1
Лондон, 1818
Вратата се отвори с трясък и едва не изскочи от пантите си, когато един мъж нахлу в стаята и спря само на сантиметри от леглото, където Бен Пенрод енергично се любеше с Карълайн Батърсби. Не за първи път двамата споделяха страстта си и Бен се надяваше, че няма да е за последно. Какъв ужасно лош късмет беше довел оскърбения й баща в стаята, когато го очакваха да се върне чак утре?
— Надявам се да сте си прекарали добре, младежо, защото това ще е последният път, когато се любите с някоя жена, освен ако не направите каквото трябва за Карълайн и не се ожените за нея.
Бен посегна към чаршафа и моментално заметна себе си и Карълайн, преди да се опита да умиротвори разгневения мъж. В бързината не успя да забележи заговорническите погледи, които си размениха бащата и дъщерята, защото ако ги беше уловил, щеше да разбере какво са му замислили.
— Ако говорите за брак — отвърна Бен, след като си осигури защитата на чаршафа, — страхувам се, че не може да става и дума за това.
Агресивно красивият Бен Пенрод беше прекарал по-голямата част от своите двадесет и седем години в предпазване от брака. Тъй като нямаше причина да се жени и да създава наследници — брат му Деър вече направил това, — той не чувстваше потребност да се товари със съпруга. И Деър, и приятелят му Робин Флечър се бяха преборили с толкова трудности, докато спечелят съпругите си, че Бен тържествено се беше заклел, че ще остане ерген до края на живота си.