— Какво? — Тиа едва сега осъзна какво говори Бен. Точно сега Меган беше най-малкият й проблем. — Аз… не те чух.
— Виждам. Болна ли си? Може би трябва да отидеш при доктор Проктър, докато сме още в града. Напоследък ми изглеждаш отслабнала, като че ли не си на себе си. Меган е стара приятелка и…
Тиа се намръщи.
— Не те обвинявам, тя е много красива.
Бен млъкна, питайки се какво му трябва, за да я накара да ревнува, докато в същото време подкарваше бивола с леко дръпване на юздите. Дъждът заваля, докато фургонът се търкаляше по пътя към имението. Бен дръпна брезента над главата на Тиа и смушка бивола. Реката изглеждаше зловеща, подплисквайки бреговете си, и Бен осъзна, че голямото наводнение вече не е заплаха, а видима вероятност. Хокебъри изглеждаше вече готова да прелее, бяха необходими спешни предпазни мерки. Веднага щом пристигнеха в имението Пенрод, той щеше да накара работниците да наредят торби с пясък покрай ронещия се бряг. Мъжете пълнеха торбите вече дни наред, за да бъдат готови, ако стане нужда.
Внезапно фургонът спря. Дъждът вече се лееше като из ведро и двамата бяха измокрени и премръзнали. Брезентът, който покриваше Тиа, стана излишен, когато вятърът го отметна и пороят нахлу във фургона, измокряйки я до кожа. Бен не беше защитен с нищо.
— Защо спираме? — запита Тиа, надвиквайки се с гръмотевиците. — Сигурно не сме далече от имението Пенрод.
— Затънахме — извика в отговор Бен.
Скочи от фургона, отпрегна бивола и го тупна по задницата, за да го накара да се измъкне сам от калта. После се обърна към Тиа и протегна ръце. Тя се спусна леко в прегръдките му и той я отнесе на една ивица земя, която беше само малко по-разкаляна от пътя. Когато тя затрепери силно, Бен изруга, осъзнавайки, че трябва да намерят подслон в най-скоро време, иначе ще се озове с много болна жена на ръце. Само за няколко минути събра нещата от фургона и тогава разбра, че се намират в земите на имението Пенрод, близо до колибата, използвана от овчарите при лошо време. Обикновено там имаше дърва, легла и одеяла. Той хвана Тиа за ръка и я поведе по пътеката към извишаващия се в далечината хълм. Тя вървеше, но краката й нямаха сили да се измъкват от лепкавата кал. Тогава Бен, чиито обувки бяха много по-здрави, я взе на ръце и я понесе под носения от вятъра дъжд към все още невидимата колиба. Скрила лице в рамото му, тя нямаше дъх да попита къде отиват. Но нямаше нужда да пита: Дълбоко в сърцето си знаеше, че Бен няма да допусне да й се случи нещо. Вярваше му безусловно, освен когато ставаше дума за сърцето й.
Тиа видя колибата, сгушена до склона на хълма, едва когато Бен застана пред вратата. Не беше зарезена и той я бутна с крак. Дъждът влезе преди тях, когато вратата се отвори и Бен я внесе във влажната и тъмна вътрешност на колибата. Остави я да стъпи долу и затръшна вратата. Водата се стичаше от измокрените им дрехи и образуваше локви на пода около краката им. Барабаненето по тенекиения покрив почти заглушаваше грохота на гръмотевиците, докато вятърът мяташе струите дъжд върху колибата в яростни приливи.
— Добре ли си? — намръщи се загрижено Бен, когато Тиа се облегна на него. — Мислех, че ще си бъдем у дома много преди дъждът да е завалял. Не биваше да те извеждам днес.
— Добре съм. — Тя никога не беше виждала толкова силна буря. — Надявам се, че биволът ще намери пътя за дома.
Бен се усмихна. И двамата бяха мокри до кости, трепереха от студ, а тя се тревожеше за бивола.
— Той е жилаво животно. Ще си намеря пътя към обора.
— Кога, според тебе, ще спре да вали?
— Иска ми се да знаех — изрече той с глас, който издаваше тревогата му. — Но стига сме говорили. Ти трепериш. Сваляй тия мокри дрехи, преди да си се простудила опасно. Ще запаля огън. Има одеяло на леглото, завий се с него, докато дрехите ти изсъхнат.
Той се захвана веднага за работа, без да дава на Тиа време да протестира. Тя се поколеба само за момент, преди да се измъкне от дрехите си и да увие одеялото около силно треперещото си тяло.
Тя седеше на леглото, все още треперейки от студ, когато Бен запали огъня и започна да съблича собствените си мокри дрехи. Не можейки да отвърне поглед, Тиа загледа през полуспуснатите си клепачи как загорялата плът на Бен излиза от мокрия плат на дрехите му. В мига, преди да посегне към одеялото, тя зърна за миг гърба и раменете му, целите в яки мускули, стройните хълбоци и бедра, стегнатите кълба на седалището му, които потръпнаха неволно от студа. Той погледна през рамо и погледите им се срещнаха. Очите й бяха премрежени от бляскаво желание; неговите бяха като сребристи огледала, отразяващи жаждата му, страстта му… любовта му. Не можейки да издържи на палещата топлина на неотклонния му поглед, тя първа сведе очи.