Викът му беше подхванат от вятъра и се разнесе над водата като пепел. Дори не виждаше къде е Тиа, нямаше представа къде я беше отнесло течението. Излезе на брега и се затича покрай реката, последван плътно от Големия Джон, който вече разбра какво става.
Тогава той я видя да се люшка безпомощно в бързото течение. Осъзна, че ако влезе във водата, няма да я настигне. Всичко, което можеше да направи, беше да тича по брега и да не я изпуска от поглед. Тиа бързо се приближаваше към едно място, където реката се стесняваше, образувайки вирче, в което той беше плувал като дете. Изведнъж Бен си спомни за евкалиптовото дърво, което растеше успоредно с водата и клоните му стигаха почти до средата на реката. Двамата с Деър го бяха използвали като трамплин и си спомни, че здравият му ствол можеше да издържи тежестта на няколко мъже едновременно. Слава богу, дървото още си беше там.
Евкалиптът беше враснал в брега като упорит часови. Бен стигна там само миг преди да зърне Тиа да се носи към него. Покатервайки се на огромния клон, който докосваше развилнялата се вода, той стигне до края му и се надвеси, за да хване Тиа, когато мине край него. За свой ужас обаче се беше надвесил прекалено навън, затова загуби равновесие и падна в реката.
Тиа беше видяла надвисналия клон, преди да стигне до него, и беше разбрала, че това е последната й надежда за оцеляване. Вече нямаше сили да се бори с течението. Тогава видя Бен на края на дървото, протегнал ръце, за да я измъкне от реката, и за един миг помисли, че краят на изпитанието й е дошъл. Разбра, че той ще падне, секунди преди това наистина да се случи; видя тялото му да се протяга много навън, да се залюлява и да пада в реката. За щастие, той не загуби присъствие на духа и не пусна клона.
О, господи, ще умра, помисли Тиа, когато видя Бен да се бори, за да се измъкне от водата. Следващата й мисъл беше енергично отрицание. Не, ще живея! Трябва да живея! Не беше оцеляла три години сред лондонската измет само за да умре безславно в една придошла австралийска река. Сега беше под дървото; то беше толкова близо до водата, че би могла да се пресегне и да го докосне.
С последни сили тя протегна двете си ръце и хвана дебелия клон. Грапавата кора надра нежната й кожа, но тя не усети нищо. Всичко, което усещаше, беше силата на течението, която я дърпаше за краката и дрехите. Тогава внезапно почувства ръката на Бен около кръста си, усети как той я притиска към себе си, без да обръща внимание на течението, което заплашваше и двамата.
— Няма да те пусна, скъпа — обеща той, докато пръстите му се впиваха в ребрата й.
Почувства се малка и уязвима под силата на ръката му. Той бе учуден, че тя има присъствието на духа да действа обмислено пред лицето на подобна опасност. По своя си типичен, храбър начин, повече или по-малко сама се бе спасила от водната заплаха. Тя се обърна и се взря в очите му с такава съвършена неподвижност и очакване, от което в очите на Бен се надигнаха сълзи.
— Знам, че нямаше — прошепна тя с пребелели устни.
Тогава Големия Джон се покатери на дървото, закрепвайки се за ствола с дългите си крака, и огромните му ръце се протегнаха към тях. Бен вдигна Тиа към него, а после се покатери обратно сам, когато Джон тръгна към брега, следван от Тиа. След броени минути всички стояха на брега. Бен се втурна и грабна Тиа, прегръщайки я здраво; устата му беше изпъната в тънка линия.
— Глупаче такова храбро — изрече той срещу устните й. — Защо? Защо направи такова нещо? Можеше да те загубя.
Тиа усещаше крайниците си натежали, тялото й беше като упоено. Тя се взря в очите на Бен. Премига, после пак. Сълзи ли имаше по лицето му? За нея ли плачеше Бен? Наистина ли толкова държеше на нея, че мисълта да я загуби му причиняваше такова ужасно страдание?
— Моли — успя да каже тя задъхана. — Направих го за Моли. Това бяха последните й думи, когато краката й поддадоха и тя пропадна в бездната на мрака.
— Добре ли е? — запита тревожно Големия Джон.
Лицето на Тиа беше бяло, устните й посинели от студа, тя се беше отпуснала в ръцете му, но сърцето й биеше силно и равномерно.
— Само припадна — отвърна Бен. — Ще я занеса в къщата. Работниците да не спират, усещам, че реката скоро ще прелее. — Той грабна Тиа на ръце и я понесе към къщата. — Ще се върна веднага щом се уверя, че тя е добре.
Тиа отвори очи, протегна се и изпъшка. Всяка кост в тялото й я болеше. Усещаше се пребита, сякаш след най-голямата битка в живота си. Тогава си припомни. Беше се борила, едва не беше загубила живота си. Но беше оцеляла. Ръцете й се стрелнаха към корема. Беше ли оцеляло детето й? Не чувстваше никаква болка, никакво безпокойство, нищо, което да сочи, че ще загуби детето си. Очевидно то беше добре защитено в утробата, й, за да оцелее след ударите, които Тиа беше получила от придошлата река.