— Нямам намерение да напускам Англия.
— Тогава ще се ожениш за мене, нали? — възкликна щастливо Карълайн.
— Вече съм женен — повтори Бен, утежнявайки положението си с измислянето на тази несъществуваща съпруга. Ако му бяха дали повече време, можеше да изнамери по-правдоподобно извинение.
— Ще видим — отвърна троснато Батърсби. — Междувременно, предлагам да си идете.
— Разбира се — отговори Бен, извънредно радостен, че ще избяга от неудобната ситуация, макар да беше сигурен, че е бил умело манипулиран от Карълайн и баща й. — Ако бъдете така любезен да ми позволите да се облека…
Батърсби се обърна рязко и излезе и от спалнята, оставяйки Карълайн и Бен насаме.
— Скъпи, надявам се, не мислиш, че…
— Точно това мислех, скъпа — наблегна Бен. Гласът му тежеше от сарказъм, сивите му очи бяха станали твърди като стомана от леденото му презрение. — Извини ме, ако не се съобразявам с плановете ти.
— Несправедлив си с мене, Бен — нацупи се Карълайн, оставяйки чаршафа да падне до талията й. — Никога не бих се опитала да те манипулирам по този начин. — Внезапно черните й очи се присвиха хитро. — Наистина ли си женен?
Бен скочи от легло и се намъкна в дрехите си, без да й отговори, докато не хвана дръжката на вратата.
— Страхувам се, че трябва да чакаш една седмица, за да научиш отговора на този въпрос, Карълайн.
Бен крачеше из Лондон, без да знае къде се намира или колко е късно. Беше вървял часове наред, още откакто излезе от модерната къща на Карълайн на площад „Сейнт Джордж“. Вървеше накъдето го водеха краката, през парка, по моста, а сега по улици, които не му бяха познати. Улици с мрачни пресечки, криви проходи и затрупани с боклук тротоари. Остра воня нападаше обонянието му. Смрад на гниеща храна, човешки фекалии и соленият, натрапчив мирис на риба и на река. Мръсни кръчми населяваха района, мърляви сквернословни проститутки се опитваха да го привлекат, докато минаваше край тях.
Но Бен нито виждаше противните кръчми, нито чуваше поканите, отправяни от проститутките. Умът му беше фокусиран върху една мисъл — една-единствена мисъл. Къде да отиде, за да си намери съпруга за една седмица? И ако не представи съпруга, как ще избегне брака, който лорд Батърсби възнамеряваше да му наложи? Мислите му се въртяха в безкрайна отчаяна вихрушка, но всяка пътека отвеждаше към неизбежния факт, че му липсваше съпруга.
За миг помисли да помоли някоя от приятелките си да се престори на негова съпруга, но бързо отхвърли идеята, когато осъзна, че повечето му познати са от висшето общество и всеки ги познава. Помисли да плати на някоя проститутка от висока класа, за да се представи за негова съпруга, но бързо отхвърли и тази мисъл, защото не можа да се сети за някоя, която да бъде подходяща за тази роля. И ако случайно намереше някоя, тя сигурно щеше да бъде известна на повечето му лондонски приятели.
Той се влачеше бавно, без да забелязва нощния мрак или тежката, непроницаема мъгла, кълбяща се наоколо му с плътните си, влажни пръсти, които го смразяваха до кости. Адската мъгла беше част от Лондон, която така и не се научи да цени. В моменти като този копнееше за слънчевия, умерен климат на Нов Южен Уелс, където мъглата беше рядкост с изключение на горните части на Сините планини. Беше толкова потънал в нещастието си, че не забеляза дребната, дрипава фигура, свита в черната празнота на пътеката, по която се канеше да тръгне.
Очите на бездомното създание се свиха в жадно предчувствие, когато Бен изникна пред него, сам и очевидно погълнат от мисли. След като го огледа набързо, съществото, не по-високо от недорасло момче, забеляза фината кройка на дрехите му, гордата му походка и стигна до заключението, че това е някой от висшето общество, тръгнал да обикаля бедняшките квартали. Нямаше значение. Еднооката Берта очакваше плячката си за тази вечер и щеше да има бой, ако не й занесе нищо.
Бен наближи алеята, без да съзнава, че представлява прекрасен обект на грабеж. Чудо беше, че още не го бяха нападнали. Може би ръстът му плашеше повечето евентуални крадци. Беше много висок и ширината на раменете му наистина плашеше.
В един триумфален миг луната се плъзна изпод плътния слой облаци, за да позволи на бездомното същество добре да огледа мъжа. Загорял от безмилостното австралийско слънце, той се отличаваше с ленива арогантност и екзотична красота.
Помнейки научените по трудния начин уроци на Еднооката Берта, бездомното създание забеляза издутината на портфейла на Бен и сви в предчувствие дългите си, гъвкави пръсти. После всяка мисъл изчезна, когато инстинктът започна да действа. Щом Бен навлезе в тъмната алея, бездомничето се стрелна, протегна крак и го спъна. Бен тупна на земята и изруга, но преди да разбере какво става, малкият крадец беше бръкнал в джоба му, беше взел портфейла и беше избягал по алеята.