— Какво си ти? Кой си ти? — запита Бен.
Въздухът изскачаше от гърдите му на къси тласъци, докато се мъчеше да възстанови дишането си.
Сега му ставаше напълно ясно, че крадецът не е момче, както си мислеше, а младо момиче. Не знаеше на колко години е, но със сигурност възнамеряваше да разбере.
— Не е твоя работа, проклет негодник! — изкрещя момичето, когато Бен нави сребристия кичур около юмрука си и я привлече към твърдата стена на гърдите си.
— Мръсен език имаш като за дете — намръщи се Бен, взрян в зацапаното й лице. — Трябва добре да ти загрея задника.
— Няма да посмееш! Получи си проклетите пари, пусни ме.
Смутено изражение се появи на лицето на Бен. Със сигурност не можеше да остави малката свадливка да живее по този начин и занапред. Не му се искаше и да я предава на полицията. Беше виждал много като нея в Нов Южен Уелс. Може би, ако я заведе в квартирата си и я поизмие, ще й намери дом. Или пък да я прати в приют. Тези две възможности изглеждаха доста по-приемливи, отколкото да я пусне или да я прати в затвора.
— Ако те пусна, ще продължиш да живееш като престъпник — каза той на глас. — Как се казваш?
Мълчание.
— Кажи ми как се казваш, или ще те заведа право при полицая.
— Тиа! — изфуча предизвикателно момичето.
— Тиа коя? Как ти е презимето?
— Нямам.
— Добре, Тиа, ще го оставим засега така. На колко години си?
— Достатъчно съм голяма.
— Това не е отговор — каза Бен; търпението му вече се изчерпваше.
— Осемнайсет.
— Ти си и лъжкиня, не само крадла. Не си на повече от тринайсет или четиринайсет.
— Както искаш. Какво ще правиш с мене?
— Още не съм решил, но едно е сигурно. Няма да те оставя на улицата да ограбваш нищо неподозиращи жертви като мене. Къде са родителите ти?
— Нямам.
Искрица съжаление смекчи сивите очи на Бен.
— Нямаш ли настойник? Някой, който да се грижи за тебе?
Тиа замря. Въпросът на Бен като че ли запали странна реакция у момичето. Брадичката й се вирна, ъгълчето на устата й се изви в ядовита усмивка.
— Казах ти, нямам.
Бен изведнъж взе решение.
— Много добре, Тиа, както искаш. Но не очаквай съчувствие от мене. Ела. Подозирам, че наблизо има полицай.
— Недей! Казах ти истината. Никой не го е грижа за мене, само Еднооката Берта. А тя ще изгуби интерес, ако не й нося редовно пари. Не ме пращай в затвора, ваша милост, моля ти се!
Думата „моля“ убеди Бен. Не му даде сърце да прати това нещастно момиче в затвора. Във всеки случай, не беше с каменно сърце.
— Не ме наричай „ваша милост“. Казвам се Бен Пенрод. Няма да те заведа в затвора, ако правиш каквото ти казвам и дойдеш доброволно с мене.
Очите на Тиа се присвиха подозрително. Нищо, което беше видяла или чула в мръсния подземен свят на Лондон, не би могло да я шокира.
— И какво си намислил? Не съм уличница.
— По дяволите! Приличам ли ти на мъж, който злоупотребява с деца? — В думите му се прокрадна отвращение. — Има достатъчно благосклонни жени в Лондон, няма нужда да се натрапвам на млади момичета.
— Бас държа, че има, за такива като тебе — намекна хитро Тиа. Беше забелязала мъжественото излъчване на Бен, независимо че го смяташе за непоносим грубиян.
— Стига, малка проклетнице — предупреди я Бен, сграбчвайки я за врата.
— Къде ме водиш?
— В квартирата си. Като се измиеш, ще намеря някой да те понаучи на добри обноски. Най-напред трябва да ти измия устата със сапун. След като изстържеш мръсотията от себе си, може би дори ще изглеждаш сносно. И малко образование няма да ти навреди. Разбира се, мога винаги да те пратя в приют.
— Приют! Как ли пък не, проклет идиот такъв! Много съм голяма, за да ходя в приют. Не съм ти никаква робиня.
Устата на Бен се изпъна в строга линия. Защо, по дяволите, трябваше да му се случи това? Първо Карълайн с бащата интригант, който искаше да го улови в брачния капан, а сега това създание с мръсен език му усложнява живота. Беше смятал, че животът на Деър и Робин е сложен, но внезапно неговият собствен живот стана несравнимо по-объркан от всичко, което те двамата бяха изпитали.
— Ще правиш каквото ти казвам, момиченце. — Хващайки Тиа за ръката, той я повлече безпощадно по тъмните, пусти улици, докато не стигна до една не толкова съмнителна част от града и махна на един минаващ файтон. Вдигайки я за яката и седалището на размъкнатите панталони, той я бутна вътре и бързо я последва, като извика на кочияша накъде да кара. Облегна се на възглавниците и заразглежда внимателно Тиа през присвитите си клепачи. Всъщност почти не виждаше лицето й. А това, което се виждаше, беше покрито със слой мръсотия. Имаше дребна кост и изглеждаше странно крехка и уязвима в парцаливите гънки на огромните дрипи, които беше навлякла.