— Тогава мисля, че нищо не може да се направи — каза Деър, поглеждайки я строго. — Може би Бен и Тиа трябва да обсъдят това помежду си. Убеден съм, че има някакво решение, но на тях двамата се пада да го намерят.
След малко Кейси и Деър събраха децата си и си отидоха. Бен и Тиа останаха свирепо взрени един в друг. Мрачният израз около устата му говореше колко е ядосан.
— Надявам се, че като разстрои Деър и Кейси, сега си по-доволна.
— Налагаше се. Трябваше да узнаят, рано или късно. Ще си опаковам нещата и утре ще си замина.
— Ще заминеш? Къде ще ходиш?
— Не знам… където и да е. Ако ми дадеш малък заем, ще си намеря жилище и ще потърся работа.
— Ще поговорим утре — изрече той сухо. — Лека нощ, Тиа. — Обърна се и се отдалечи. Нямаше смисъл да спори с нея, когато знаеше, че никога няма да я пусне да си отиде, независимо какво казва или прави. Макар да не беше спал с нея вече дни наред, още помнеше колко прекрасно го караше да се чувства и колко диво реагираше тялото й на докосването му.
Тиа загледа как Бен се отдалечава й лицето й замръзна в строго изражение. Инстинктивно разбра, че той нямаше да й позволи да го напусне, и част от нея усети топлота при мисълта какво означаваше това, че той я искаше при себе си. Но другата част от нея, практичната, знаеше, че тя не означава нищо за него, нищо повече от едно топло тяло. Може да й беше предложил брак цели два пъти, но никога нямаше да я обича така, както тя го обичаше.
На следващия ден Бен не пожела да излезе от дома си. Страхуваше се — и с право, — че Тиа би могла да се опита да замине, щом той си обърне гърба. Отчаяно я искаше, но упорито отказваше да се отдаде на желанието на тялото си. Страхуваше се някоя жена да не стане незаменима за него, дори Тиа — особено тя. Признанието пред Деър и Кейси, че два пъти й е предложил брак, сериозно беше накърнило егото му.
Въздъхна дълго и мъчително, разбирайки, че скоро ще трябва да направи нещо с проклетата си страст към тази малка вещица, иначе щеше да полудее. Сега за първи път в живота си не можеше да контролира подтиците на тялото си. Кое у Тиа го правеше такъв идиот? Някога чувал ли си за любов, по-шушна едно гласче.
Но Бен упорито отказваше да отговори.
Тиа беше в кухнята и говореше с готвачката, осъдена на име Гърт, когато усети, че някой чука на вратата. Не, не чукаше, а направо блъскаше. Тя нямаше представа, че Бен е в къщата, и го срещна в коридора точно когато излизаше от стаята, която използваше за работа. Тя стоеше малко зад него, полускрита зад гърба му, когато той отвори вратата, затова не успя веднага да види кой вдига такъв шум.
— Мога ли да ви помогна? — запита Бен и от това Тиа отсъди, че не познава посетителя.
— Търся Бен Пенрод.
Тиа пребледня. Този глас! Не може да бъде! Боже господи, моля те, нека да не е това.
— Аз съм Бен Пенрод.
— Вие ли сте онзи Бен Пенрод, който неотдавна се е върнал от Лондон?
Предупредителна тръпка пробяга по гръбнака на Бен. Макар че той никога не беше виждал този мъж досега, изпита внезапна неприязън. Нисък, набит леко оплешивял, от него лъхаше на богатство и власт. Близко разположените му очи бяха мътно сини, с цвета на мръсна вода и Бен усети вродена жестокост в линията на плътно стиснатите му тънки устни.
— Да, наскоро се върнах от пътешествие в чужбина, включително и в Лондон. Но се боя, че ме заварвате неподготвен. Не си спомням да сме се запознавали.
В мига, когато мъжът се увери в самоличността на Бен, лицето му потъмня от необясним гняв.
— Не сме се запознавали, но имаме нещо общо. Казвам се Деймиън Феърфийлд. Лорд Феърфийлд!
Вгледа се в лицето на Бен, за да види как ще реагира на името му, и когато не видя нищо, още повече се разгневи.
Тиа се олюля, когато светът се затвори около нея, задушавайки я, карайки я да осъзнае, че животът й никога повече няма да бъде същият. Така ли щеше да завърши всичко? Не беше осъзнала, че светът е толкова малък. Беше пропътувала половината земно кълбо, но не беше стигнала достатъчно далече. След повече от три години Деймиън я беше открил и след като беше похарчил цяло състояние, за да я намери, щеше да я накаже сурово, тя беше напълно сигурна.
Не можейки да види поразителния ефект, който Деймиън Феърфийлд оказа върху Тиа, без изобщо да подозира, че посещението на този човек има нещо общо с нея, Бен отговори:
— Не мога да си представя какво общо бихме могли да имаме, лорд Феърфийлд. — Неприязънта му към мъжа растеше с всяка изминала минута. Виждаше му се егоист, властен и подтикван от някаква мания.
Феърфийлд го изгледа убийствено.
— В такъв случай на всяка цена ми позволете да стигна до същественото, Пенрод. Искам съпругата си, макар че господ знае, че малката кучка не е нищо друго освен една уличница.