— Й избяга — изрече полека Бен.
— Исках да бъде преди сватбата, но нямах възможност. Едва когато той ме прати горе, за да го чакам, след като гостите на сватбата си тръгнат, можах да избягам. Измъкнах се през прозореца на втория етаж.
— Господи, можело е да се пребиеш!
— Но не стана така. Не се обърнах повече назад. Нито веднъж. Скрих се в бедняшките квартали на Лондон, където Еднооката Берта ме намери и ме взе под крилото си. Научи ме да обирам джобове и да прося. Много пъти ми е дърпала ушите, задето не съм донесла достатъчно пари, но оцелях.
Смелостта й смая Бен и нещо дълбините на душата му започна да се топи.
— Берта знаеше ли, че не си момче?
— Знаеше, но ме харесваше. Все пак, рано или късно, щеше да продаде тайната ми в замяна на съответното количество пари.
— Тя го направи.
— Какво?
— Откъде, според тебе, разбрах къде да те намеря? Защо не ми каза това веднага?
— Не исках да те забърквам в проблемите си.
— Забърка ме, когато ме избра за жертва на онази безлюдна улица. Сега ми се иска да те сложа на коляното си и да ти нашаря дупето, но вероятно в крайна сметка ще се любя с тебе. По дяволите, Тиа, какво да правя с тебе?
— Нищо. Деймиън ще ме върне в Лондон и ще ме накара да му родя наследници. Заради наследството ми никога няма да се разведе с мене. Независимо какво съм направила, докато съм жива, съм единствената жена, която може да му роди законен наследник. Ще ме накаже, но не така, че да личи. Вече съм се примирила с произвола му. Може би ще имам късмет, веднага да му родя син и той да ме остави на мира след това.
— Няма такава вероятност — изръмжа Бен. Само смъртта би го накарала да остави Тиа на мира, ако му е съпруга. — Ще го убия.
Тиа пребледня. Знаеше, че Бен е напълно способен на убийство. Но защо ще го прави? След всичко, което му беше причинила, нямаше да го обвини, ако не иска да има нищо общо с нея.
— Деймиън не заслужава да отидеш в затвора или да те обесят.
— Да не би да искаш да кажеш, че си склонна да тръгнеш с Феърфийлд?
— Аз… не, не искам да тръгна с него, но нямам избор. Три години бягах от него, търпях всякакви изпитания и лишения. Как можеш дори да си помислиш, че искам да бъда съпруга на Деймиън?
Самотна сълза блесна в края на дългата златиста мигла. Когато падна и се търкулна по бузата на Тиа, Бен почувства как сдържаността му се изпарява.
— Няма да му позволя да те вземе, скъпа.
— Не можеш да го спреш — подсмръкна Тиа в отчаян опит да задържи сълзите, които бликаха от ъгълчетата на очите й.
— Ще измисля нещо. Имаме ден или два, в които да намерим решение. Толкова ще му трябва, за да разкаже историята си на властите и да се върне. Мога да те скрия в едно село на аборигени, което се намира наблизо. Там имам верни приятели, които ще те пазят с цената на живота си.
Тиа поклати глава.
— Безполезно е, Бен. Познавам Деймиън; ще ме открие, където и да ме заведеш. Имаш много да губиш, ако ми помагаш. Той не лъже. Има богатство и власт, може да те унищожи. От това се страхувах още от самото начало. Някой ден ще намериш жена, която е свободна да приеме предложението ти. Ожени се за нея и бъди щастлив.
— По дяволите, Тиа, не се ли заклех никога повече да не предлагам брак? Не съм си променил намерението.
Тиа се усмихна през воал от сълзи. Толкова присъщо беше на Бен да се противи на брака, дори сега, когато беше малко вероятно тя някога да бъде свободна, за да приеме още едно предложение от него.
— Бен Пенрод, ти си един арогантен, твърдоглав задник. Брат ти трябва да ти набие малко акъл в главата.
— А ти, омагьосващо дребосъче, си едно сквернословка проклетница, която ме изкушава отвъд всякакви предели. Не ми пука дали си съпруга на друг мъж. Не ми пука, ако законът казва, че принадлежиш другиму. Що се отнася до мене, ти ми принадлежиш. Никога не съм преставал да те желая, не и от първия път, когато видях прелестното ти дупенце обърнато на коляното ми. Аз те направих моя и, по дяволите, ще си останеш моя.
12
Тиа го погледна през гъстата завеса на миглите си.
— Защо? Защо да има значение? Изражението на Бен стана жестоко.
— Проклет да съм, ако знам. Освен дето само като помисля, че друг мъж те докосва, полудявам. Наречи го ревност, наречи го мания, но никога преди не съм се чувствал така.
— Би ли го нарекъл любов? — осмели се Тиа.
— Аз… — Объркан, той седна до нея на леглото, вглеждайки се в лицето й със същото съсредоточаване, с което се вглеждаше и в сърцето си. — Любовта е чувство, което не познавам. Знам, че те искам. Не само днес, но и утре, и всичките дни след това. Не е ли достатъчно?