— Значи тук си била — избухна Деймиън. — Няма да ми избягаш този път, законът ще ме подкрепи.
Полицаят Райкър погледна Тиа с изписано на лицето съчувствие.
— Този мъж ваш съпруг ли е, госпожо? Той представи брачно свидетелство, но бих искал да чуя какво имате да кажете, преди да взема решение.
Обхваната от паника, Тиа погледна умолително към Бен. Изражението му беше изпълнено с такава непоносима мъка, че тя веднага разбра, че молбата й за помощ е безполезна. Тя беше съпруга на Деймиън и според английските закони му принадлежеше.
— Да — изрече Тиа с тихо достойнство. — За мое огромно съжаление, Деймиън Феърфийлд е мой съпруг.
Очичките на Деймиън се присвиха заплашително, когато хвърли свиреп поглед към нея.
— Готова ли си за тръгване?
— Не, никога няма да бъда готова.
— За бога, Феърфийлд, не виждате ли, че Тиа не иска да има нищо общо с вас? — извика Бен, стискайки юмруци, докато ноктите му не се забиха до кръв в дланите.
— Няма значение какво иска тя. Единственият начин да имам наследниците, които са ми необходими, е да заставя Тиа да изпълни съпружеските си задължения. Няма мъж, който да не иска наследници, нито закон, който да ми откаже това право.
— Не можете ли да направите нещо? — обърна се Бен към полицаите. — Този човек ще я малтретира. Познавам хората като него, прави им удоволствие да причиняват болка на по-слабите от тях.
— Не го слушайте — изсъска Деймиън. — Той безсрамно се е възползвал от съпругата ми. Тази жена е уличница, но съм решил да й простя и да я отведа със себе си в Англия. Кой ще ме обвини, ако я държа затворена, за да сложа край на безсрамното й поведение? Щом ми роди няколко деца, ще се укроти. Тиа потръпна.
Никой полицай не повярва на ужасните неща, които Деймиън каза за Тиа — тя изглеждаше толкова млада и невинна, — но беше в дома на друг мъж, представяйки се за негова съпруга, и законът беше на страната на оскърбения съпруг.
— Лорд Феърфийлд има достатъчно доказателства, че тази жена — лейди Феърфийлд — е неговата съпруга. Има право да я отведе където пожелае — каза Райкър. Другарят му кимна в знак на съгласие. — Ние сме тук, за да се погрижим да не попречите на закона, господин Пенрод, не да отсъждаме. Много уважаваме семейството ви и ви предлагаме да не правите нещо, с което да го изложите.
— Бен… господин Пенрод… няма да причинява неприятности — каза Тиа, изпращайки към него предупреждаващ поглед. — Аз съм готова да тръгна с Деймиън. Ще взема нещата си.
— Побързай — викна подире й Деймиън. — Купил съм билети за „Южна звезда“ за завръщането ни в Англия и капитанът любезно се съгласи да ни позволи да заемем каютата си три дни преди отплаването.
Изправеният гръб на Тиа и гордо отметнатата назад глава не издаваха страданието, което изпитваше. Но Бен знаеше. Резките й движения, неравните стъпки, плиткото дишане даваха да се разбере колко не иска да стане истинска съпруга на Деймиън, издаваха ужаса й от безогледното му отношение, отвращението й от задължението да му ражда деца. И нямаше нищо, което той да може да направи, за да я спаси.
Тиа се върна почти веднага, носейки малка чанта с дребни лични принадлежности и наметната с топла наметка. Лятото беше преминало в есен и въздухът беше хладен, с обещание за зима.
— Само това ли имаш? — запита Деймиън остро. Тиа просто вдигна рамене. — Няма значение, ще ти купя всичко, от което имаш нужда. Очевидно Пенрод е бил стиснат любовник.
Хвана я за ръката и я дръпна грубо към вратата. Тиа се препъна и едва не падна.
— Вижте, Феърфийлд, няма нужда да бъдете груб — намеси се Бен.
Буреносни облаци се събираха на лицето му и ако Деймиън го познаваше по-добре, щеше да прояви здрав разум да се вслуша в предупреждението.
Тиа вече не е ваша работа.
— Докато не напуснете имота ми, всичко което става тук, е моя работа.
— Не е необходимо да се отнасяте зле с дамата, лорд Феърфийлд — каза полицай Райкър, опитвайки се да обезопаси потенциално експлозивната ситуация.
Той познаваше семейство Пенрод от няколко години и всички бяха много темпераментни. Включително съпругата на Деър, огненокосата Кейси.
Деймиън разбра, че използването на ненужно насилие над Тиа кара полицаите да го виждат в неблагоприятна светлина, и незабавно промени отношението си. Можеше да си позволи да бъде великодушен и опрощаващ пред другите, защото скоро щеше да има Тиа за себе си и би могъл да я накаже за свое удовлетворение, задето го беше изложила на сватбения им ден. Няколкогодишното й търсене му беше струвало цяло състояние; тя скоро щеше да усети гнева му. Тиа щеше да му бъде истинска съпруга, дори ако трябваше да я подчини с всекидневен бой. Кой да помисли, че покорното дете, което беше избрал за съпруга, ще излезе такова упорито момиче с повече смелост, отколкото мозък?