— И така, Тиа, най-накрая сме сами — изсъска подигравателно Деймиън, скачайки долу, като я дръпна да слезе. — Сега ще си платиш за тези дълги години страдание, които ми причини. Вече можеше да имам наследник, ако ти беше прилежна съпруга, а не своеволна малка уличница.
— Не съм уличница — възрази предизвикателно Тиа.
— А как наричаш онова, което си правила с тоя мръсен овчар?
— Обичам Бен. И той не е мръсен овчар. Той е повече мъж, отколкото ти някога ще бъдеш.
Така ли мислиш? Сигурен съм, че ще откриеш, че съм достатъчно мъж, за да посея семето си в тебе, въпреки, че полето е било доста разорано, преди да пристигна.
Увивайки ръка около тънката й талия, той я задърпа по дъската за качване. Посрещна ги само вахтеният и дори да беше забелязал явното нежелание на Тиа, не каза нищо. Деймиън я поведе направо към каютата им, една от най-големите, предназначени за пътници. Щом може да си позволи най-доброто, той го взема, помисли Тиа уморено. Деймиън отвори вратата и я бутна вътре така силно, че тя се удари в бюрото. Той затръшна и заключи вратата зад себе си и скри ключа в джоба си. Усмихна се така злобно, че Тиа потръпна, опасявайки се, че възнамерява веднага да пристъпи към наказанията.
— Ще викам — каза тя, отстъпвайки назад.
— Вахтеният е получил достатъчно възнаграждение, за да се направи на глух. И тъй като екипажът е на брега, а другите пътници още не са се качили, виковете ще ти спечелят само най-сурово наказание.
Устата му се изви жестоко, докато полека разкопчаваше жакета си. Свали го и го хвърли настрана.
— Какво ще правиш?
— Ще консумирам брака ни, скъпа. Време е, не мислиш ли? Всичко, което трябва да направиш, е да си отвориш краката и да си мислиш, че се правиш на курва с Бен Пенрод. Разбира се, може да се наложи да те набия, за да се представяла върха на възможностите си. — Той измъкна колана от гайките. — Ако имаме късмет, семето ми ще даде плод незабавно.
Отчаяна, Тиа изрече единственото, което можа да измисли, за да го накара да промени намеренията си.
— Може вече да нося дете от Бен! Наистина ли искаш копелето на друг мъж да наследи титлата и богатството ти?
Деймиън посиня и червендалестото му лице стана тъмнопурпурно.
— Невярна малка кучка!
Замахна и я удари с опакото на дланта, изливайки гнева и разочарованието си в този силен удар. Горчивият вкус на кръв изпълни устата на Тиа, когато тя залитна и се удари в койката. После падна на пода, взирайки се в Деймиън със замътени очи.
— Хайде, бий ме — осмели се тя, — това няма да промени нищо. Пак те мразя и пак е възможно да нося дете от Бен.
Деймиън пристъпи заплашително към нея, но размисли. Макар че ужасно искаше да я накаже сурово, не искаше да я нарани сериозно, докато не му роди син. За разлика от покойната му съпруга тя беше силна и в добро здраве, затова трябваше да я държи в такова състояние, докато не послужи на целта му. Имаше и други начини да я наказва, без да повреди способността й да зачева. Той се обърна рязко с гневно изражение на лицето.
— Ще има да съжаляваш, че си оскърбила доброто ми име благосклонността ми. Вече няма да блудстваш. Ще останеш в добро здраве само докато ми раждаш деца. Когато загубиш тази способност, ще бъдеш жестоко наказана заради греховете си.
— Да спя е тебе ще бъде достатъчно наказание — изстреля необмислено Тиа.
— Ще изчакам, докато не получиш безспорно доказателство дали носиш копеле в мекия си корем; ако е така, ще се отървем от него, за да мога да посея собственото си семе. Ако не си бременна, това ще стане много скоро. — После той спокойно отключи вратата и излезе от каютата, като се погрижи да заключи след себе си.
След като Деймиън излезе, Тиа се загледа с ужас в затворената врата. Беше му се изплъзнала този път, но разбираше, че рано или късно ще трябва да си плати за всичките щети, които беше причинила на егото му и на кесията му. Молеше се дано не носи дете от Бен, защото Деймиън щеше да намери начин да го премахне и това щеше да бъде убийство. Тя по-скоро би умряла, отколкото да убие детето на Бен. Надигна се предпазливо от пода и опипа натъртената си буза. Беше подута и чувствителна, сигурно вече посиняваше. Имаше право. Не само бузата, но и окото й започваше да посинява.
Приседна на тясната койка, страхувайки се да заспи, защото Деймиън можеше да се върне и да й направи господ знае какво. На разсъмване изтощението я надви и тя се отпусна, поддавайки се на настояванията на тялото си за малко почивка. Събуди се на следващата сутрин, но сякаш изобщо не беше спала. За щастие, той не се беше върнал.