Тиа се заоглежда из малката каюта, внезапно съзирайки сандъка на Деймиън в ъгъла. Подтиквана от отчаяние, тя веднага отвори капака, без да има ясна представа какво търси. Каквото и да е… нещо, което да й помогне да избяга. Отначало не намери нищо. Но после забеляза малка кесия под пласта дрехи. Ахна доволно, когато намерите вътре има доста много златни монети. Не беше сигурна, но може би щяха да й помогнат да избяга. Бързо натъпка кесията в корсажа си и затвори капака на сандъка. Тъкмо се беше върнала на койката, когато ключът изтрака в ключалката и вратата се отвори.
Тя скочи, готова да се бори с Деймиън, но се озова лице в лице с едно момче, което толкова се стресна, като я видя, колкото и тя.
— Извинявайте, госпожо — изрече плахо момчето, — мислех, че каютата е празна. Дойдох да се уверя, че всичко е наред, преди да пристигнат пътниците. Това ми е работата.
— Кой си ти? Как влезе?
— Казвам се Том, аз съм каютният прислужник. Ключът беше на вратата, така че влязох. — Внезапно той осъзна какво означава това и се взря опулено в нея. — Заключена ли сте била, госпожо? — Очите му станаха още по-големи, когато забеляза посиненото и подуто лице на Тиа. — Дявол да го вземе, госпожо, кой ви подреди така?
Ръката й се вдигна към лицето и тя осъзна как изглежда. Срамът почти я накара да обясни нараняванията с нарочна лъжа, но искрицата съчувствие в очите на момчето я убеди, че ако каже истината, ще бъде мъдър избор.
— Съпругът ми ме удари.
— Ама че грубиян! — Момчето си имаше мнение за мъже, които удрят беззащитни жени, и нямаше нищо против да го изкаже. Беше търпял брутално отношение и грубости от безжалостни мъже и знаеше точно какво представлява това. — Защо съпругът ви ви е заключил в каютата?
— Това е дълга история — каза Тиа. Умът й заработи трескаво, хващайки се за благоприятната възможност, за която толкова се беше молила. — Трябва ми помощ. Ще ми помогнеш ли?
Момчето почеса ръждивата си объркана коса и набръчка чело, заприличвайки на съсухрена маймуна.
— Не знам дали мога, госпожо. Какво ще искате от мене?
— Помогни ми да избягам. Съпругът ми е грубиян. Мога да понеса боя, но…
Тя остави изречението да увисне във въздуха, внушавайки на момчето какви още ужасни начини има някой побойник да нарани деликатна жена. Но тя го молеше да изложи и собствения си живот на опасност.
— Аз… не знам, госпожо.
Незначителното му колебание даде на Тиа основателна надежда.
Благодарна, че се беше сетила да претърси сандъка на Деймиън, тя бръкна в корсажа си и извади малката кесия, която беше скрила там. Измъкна една лъскава златна монета и я показа на момчето, надявайки се така да си проправи път към свободата. Когато очите му станаха на панички, тя разбра, че го е спечелила.
— Това ще бъде твое, ако ми помогнеш. Ще прибавя още една, ако изляза от кораба, без да ме открият.
— Дявол да го вземе! — Страхът на Том изчезна, когато видя колко щедра е Тиа. Двете златни монети биха осигурили за него, майка му и по-малката му сестра храна и подслон за няколко години. И той нямаше да трябва пак да плава по море, това беше най-хубавото. Би могъл да остане у дома и да се грижи за безопасността им. Би трябвало да служи десет години на кораба, за да спечели еквивалента на тези две златни монети. — Как да ви помогна?
— Съпругът ми сигурно ще се върне всеки момент, затова трябва да се махна веднага. Но имам нужда от момчешки дрехи. Имаш ли още един кат дрехи?
— Да, носени са, но са чисти. Да ги донеса ли?
— Да, моля те, и побързай.
Момчето хукна и след няколко минути се върна с едни сиви дочени панталони, бяла риза, достатъчно широка, за да скрие гърдите на Тиа, и тежко палто. Дори й предложи чифт кожени ботуши с износени токове и подбити пръсти, както и вълнена шапка, която изглеждаше така, сякаш напълно ще покрие главата й. Когато Тиа посегна към дрехите, Том задържа ръката й, в случай че реши да не му даде възнаграждението. Тя пусна монетата в отворената му длан.
— Изчакай вън да се преоблека — каза тя, нямайки търпение да се махне, преди Деймиън да се е върнал.
Отне й само няколко минути да надене премяната на Том. Последното, което направи, беше да нахлупи вълнената шапка колкото може повече, така че тя закри челото и веждите й. После излезе при Том в коридорчето.
— Провери палубата — инструктира го тя, когато той се закатери по стълбата.
Момчето протегна шия, огледа се и бързо се дръпна назад.
— Всичко е чисто. Вахтеният гледа към кърмата, така че няма да ви е трудно да минете край него. Няма да ви пита нищо, ще мисли, че съм аз и отивам на брега с някаква поръчка за капитана. Късмет, госпожо.