Тиа се усмихна, после му подаде не само втората обещана златна монета, но прибави и трета.
— Дявол да го вземе! — облещи се Том, но преди да си възвърне дар слово, за да благодари както трябва, Тиа се изкатери по стълбата и тръгна небрежно към дъската за слизане, като си напомняше, че трябва да подражава на момчешка походка.
Вече беше свикнала с това, тъй като години наред се беше представяла за момче. Но още не беше извън опасност. Всичко би могло да се случи, преди да напусне кораба.
Щастието обаче й се усмихна. Никой не я спря. Тя държеше главата си наведена и вървеше пъргаво, слизайки по дъската, а после се потопи в тълпата, гъмжаща по кея.
13
Притиснала брадичка към гърдите си, свела очи, Тиа крачеше пъргаво към града. Да привлича внимание към себе си беше последното, което искаше да направи. Трябваше да изчезне тихомълком и да остане скрита, докато Деймиън не се откаже да я търси. Той беше човек, който не забравя стореното му зло, но не си отказваше удоволствията на живота. А Австралия със сигурност не предлагаше много удоволствия за изтънчен човек като Деймиън Феърфийлд. Тя трябваше да се довери на провидението да удовлетвори желанието й Деймиън да се върне в Англия след няколко седмици безплодни търсения. Но изчезването не беше толкова лесно, колкото изглеждаше, помисли мрачно Тиа. Първата й идея беше да се върне в Парамата и да потърси закрилата на Бен. Но тя беше достатъчно умна, за да осъзнае, че Бен би могъл да й даде много ограничена закрила срещу закона, който се отнасяше благосклонно към Деймиън. Затова нерешително се откъсна от тази линия на разсъждения и се съсредоточи върху другите си възможности, които бяха благословено малко. Тогава мислите я отведоха към нещо, което Бен й беше разказал. За разбойниците. Те живееха в храсталаците и фактически беше невъзможно да бъдат открити и обезвредени. Бяха избягали затворници, избрали престъпния живот пред възможността да изтърпят наказанието си. Предприемаха смели набези, ограбвайки нищо неподозиращи пътници, докато се придвижваха между градовете. Ако те можеха да се крият с години в храсталаците, значи и тя би могла да оцелее няколко седмици.
След като реши какво да прави, Тиа осъзна, че имаше някои неща, които трябваше да купи, за да оцелее. Слава богу, че беше имала предвидливостта да вземе парите на Деймиън. Сподави едно изсмиване, представяйки си как ще се развилнее, когато открие, че е бил лишен от малкия си златен запас. Загубата на парите щеше да го разяри почти толкова, колкото и нейното изчезване.
Вдигайки леко глава, Тиа забеляза, че е стигнала до улица, където имаше няколко магазина. Хората бързаха наоколо, без да се интересуват от самотното момче, замислени за собствените си работи. Денят беше студен и ясен и мисълта за топлото огнище, което ги очакваше, след като привършат работите си, ускоряваше стъпките им. Тя избра напосоки един магазин, молейки се продавачът да не любопитства, когато му подаде златна монета, за да плати покупките си. Поглеждайки нервно през рамо, влезе в магазина. И се сблъска с един излизащ клиент. Ръцете му бяха пълни с вързопи, които се разлетяха във всички посоки.
— Гледай къде вървиш, хлапе!
Той се извърна с посиняло лице и зашлеви един шамар през ушите на Тиа.
Тя залитна и замръзна, когато вдигна очи към мъжа. Какъв ужасен късмет! От всички хора в Сидни да попадне тъкмо на Деймиън?
— Моля, извинете, господине — изхленчи тя, преправяйки гласа си, като заговори с лондонския акцент, който беше усъвършенствала през годините.
Наведе се, събра пакетите на Деймиън, сложи ги в ръцете му и се дръпна, за да го пусне да излезе.
Без да си даде труда да отговори, той бързо мина край нея, внимателно отбягвайки контакт с която и да било част от дрипавия хлапак. Беше срещал много такива по лондонските улици и или ги изритваше от пътя си, или повикваше полицая, както подобаваше на добър гражданин, за да ги махне от улицата. Освен това, имаше да мисли за други неща. Да държи в подчинение развратната си съпруга беше едно от тях. Най-напред смяташе да не я бие, но колкото повече мислеше как доброволно се е търкаляла с някакъв си овчар, след като години наред беше избягвала леглото на законния си съпруг, толкова повече се разгневяваше.
Когато се върнеше на кораба, смяташе да я набие така, че да й държи влага до края на живота й. Да не си помисли повече да му се противи. Докато корабът стигнеше до Англия, щеше да се е възстановила напълно и той щеше да знае дали носи копеле. Ако не носеше, щеше да се погрижи тя да зачене неговото законно дете.
Тръпки разтърсиха стройното тяло на Тиа, докато наблюдаваше как Деймиън крачи живо надолу по улицата. Когато стигнеше на кораба, щеше да разбере, че пак му е избягала. Нямаше много време. За щастие, щеше да му потрябва поне един ден, докато проследи къде е отишла, а и нямаше да помисли, че се е насочила към опасните храсталаци. Щеше да допусне, че се е върнала в имението Пенрод, значи точно това не биваше да прави.