Феърфийлд спря коня си до него и скочи на земята с пъргавината на млад мъж. Проследяването и наказването на Тиа беше му осигурило цел в живота. Докато преди щеше да се задоволи да я набие и да й направи насила деца, сега търсеше по-трайно наказание. Нямаше съд в тази територия, който да го осъди, задето е убил невярната си съпруга.
— Къде е тя, Пенрод?
Кръвта на Бен замръзна.
— За Тиа ли говорите? Ако вие не знаете къде е, как, по дяволите, аз ще знам? Тя тръгна с вас, не помните ли?
— Естествено, че говоря за Тиа. Къде сте я скрили?
— Не е ли при вас?
— Знаете, че не е. Бях я заключил в каютата на борда на „Южна звезда“ и каютният прислужник я пуснал.
— Направили ли сте й нещо?
— Нищо, което да не си е изпросила — отговори загадъчно Деймиън. — Ако не ми я доведете незабавно, ще се върна с подкрепата на закона. Само че този път ще настоявам да ви арестуват.
— Проклет да сте, Феърфийлд! Нямам представа къде е Тиа. Смятах, че е при вас. Бях тръгнал за Сидни, да се опитам да ви убедя да й позволите да си иде. Тя не ви обича. Не иска да бъде ваша съпруга. Оставете я. Кажете на хората в Англия, че е мъртва, и се оженете за някоя, която ще бъде повече от щастлива да ви даде деца в замяна на това, което можете да й предложите.
— Това продължи толкова време, че вече е въпрос на принцип. Няма да позволя на тази малка кучка да ме надвие. Ще я предадете ли тихо и мирно, или да кажа на моите хора да използват сила? Уверявам ви, че когато я намеря, няма да ви стане приятно.
Казвам ви истината. Тиа не е в имението Пенрод. Тя не е глупава, Феърфийлд. Знае, че тук е първото място, където ще я потърсите. Ако ви е напуснала, трябва да я търсите другаде. Благодаря на бога, че се е измъкнала, преди „Южна звезда“ да отплава и да стане прекалено късно.
— Не ви вярвам — изфуча Феърфийлд.
— Заповядайте, търсете — покани го Бен. Знаеше, че по-възрастният мъж няма да се успокои докато не прерови всяко ъгълче в имението Пенрод.
Деймиън кимна на двамата си спътници, които слязоха от конете и минаха покрай Бен, влизайки в къщата.
— Мисля, че ще се присъединя към тях — каза лордът, ужилвайки се безсрамно към Бен. Очакваше да намери Тиа да се крие в някоя от спалните.
Деймиън и неговите наемници претърсиха къщата основно, от ъгъл до ъгъл, от стая в стая, всяко мислимо място, където някой би могъл да се укрие. Нерешително и гневно той най-накрая допусна, че Тиа не се е върнала в имението Пенрод.
— Ако дойде тук, очаквам да ми я доведете — подметна Деймиън през рамо, докато се качваше на седлото и се приготвяше да тръгне. — Аз съм в Сидни, в хотела.
— Как ли пък не! — изкрещя Бен в отговор. — Никога повече няма да я пипнете, ако имам думата по този въпрос.
Думите му отлетяха, докато тримата мъже пришпорваха конете си. Тропотът на подковите по сухата земя отекна в главата на Бен. Тиа я няма, Тиа я няма, отекваха думите в главата му като литания на страх и надежда Ужасният страх от всичките неизразими неща, които можеше да се случат със сама жена в наказателна колония, засланяше внезапно породилата се надежда, която беше усетил, щом научи, че тя е избягала от Деймиън.
Бягството на Тиа промени плановете на Бен за Сидни. Хрумна му, че тя няма къде да отиде и най-вероятно ще дойде в имението Пенрод, след като Феърфийлд се беше появил и после си беше отишъл. Тя дори би могла да е наблизо и да наблюдава, очаквайки най-подходящия момент. Появеше ли се, той щеше да я отведе в Батхърст или другаде, стига да е далече от Деймиън Феърфийлд, възможно най-далече.
Тиа се учуди колко просто било да излезе от Сидни. Ако криенето от Деймиън беше толкова лесно, нямаше защо да се безпокои. Беше се отклонила дълбоко в храсталаците, без да се губи, и беше прекарала последните няколко дни в опити да се топли на слабия си огън и да си осигурява храна.
Тъй като се беше грижила сама за себе си в бедняшките квартали на Лондон, тя имаше смелостта да оцелява сама и рядко биваше гладна. Използваше пестеливо запасите си, уби няколко нищо неподозиращи животинчета и веднъж почти успя да улови едно уалаби. Тъй като беше есен, нямаше плодове, макар че веднъж, докато ровеше под гнилите листа, откри някакви плодове, които още изглеждаха годни за ядене. Нямаше представа какви са тези плодове, дали не са отровни, но отхапа малко и реши, че са чудесни. И тъй като не й стана нищо, ги изяде.