Тиа се гордееше с постижението си, защото осигуряването на храна беше нещо, с което малко жени се осмеляваха да се занимават. Ако и когато свършеха провизиите й, би могла да се промъкне пак в Сидни и да попълни запасите си. След седмица в храсталаците без никакви препятствия тя започна да се успокоява. Тъкмо беше запалила огън една вечер с малко сухи дърва и една клечка от кибрита, който беше купила, и сипваше чаени листа в едно канче, когато я сепна неочаквано изпращяване. Скачайки на крака, тя се взря в тъмнината. Високите евкалипти и стройните дървета край тях хвърляха странни сенки на фона на пурпурното небе.
Поемайки си трепетно дъх, Тиа се укори, че е такава страхливка. Не й беше присъщо да се стряска от всяко изшумоляване. Напълно възможно беше това да е някое кенгуру или малко нощно животно, търсещо храна. Надяваше се да не е заблудило се динго, което можеше да бъде опасно, ако е гладно. Ръката й се плъзна към успокояващата тежест на пистолета, напъхан в колана й.
Застанала на пръсти, с напрегнато тяло, Тиа се ослуша за да чуе пак странния звук. Нищо. Всичко беше тихо. Очевидно самотата правеше странни неща с ума й. Доколкото знаеше, беше сама тук, в тази огромна пустош, без никаква компания освен птици и животни. Надяваше се положението да остане такова, поне докато Деймиън се върне в Лондон. Обърна се отново към огъня, отпускайки се назад на пети, за да си сипе чай.
— Искаш ли компания?
Чаят изхвръкна от ръцете й, когато канчето падна и водата се разля в огъня, който засъска. Тя скочи на крака с разтуптяно сърце, когато неколцина мъже се материализираха безмълвно от сенките. Онзи, който беше заговорил пръв, стоеше малко зад нея, придвижил се с безшумната лекота на горски дух.
— Е, само дето разля хубавия чай — каза мъжът, навеждайки се, за да вдигне канчето.
— Кой си ти, по дяволите?
Тиа се върна моментално към уличния език, без да забрави да понижи тона на гласа си, когато заговори. Не се осмеляваше да позволи на тези мъже да разберат, че е жена.
— Тъкмо щях и аз това да те питам.
— Казвам се Том.
— Аз съм Уолс, а това са приятелите ми Доус, Лиън, Стайлс, Крее и старият Кривчо. Викаме му така, щото е куц.
Шестима! Тиа преглътна нервно. Какво щеше да прави сега?
— Сам ли си, момче?
— Ъхъ.
Пресъхналата й уста правеше говоренето трудна работа.
— Момчето не ми изглежда разбойник — изрече Крее. — Хубавичко е, нали?
Уолс, който се оказа водачът, издаде отвратено изсумтяване.
— Не го закачай, освен ако не знаеш, че иска. — Очите на Тиа се окръглиха. — Езика ли си глътна, момче? Кажи ни защо се криеш в храсталаците.
— Аз… избягах от кораба — заекна тя. — Капитанът беше грубиян, не можах да издържа. Знаех, че ще прати да ме търсят, като разбере, че ме няма, затова избягах. Хич няма да му е лесно да намери друг каютен прислужник.
Уолс огледа дребната й фигура в продължение на няколко мъчителни минути. Тиа държеше главата си наведена, гледаше надолу и очакваше решението. Той или щеше да приеме разказа й, или щеше да прозре маскировката й.
Внезапно мъжът като че ли стигна до някакво решение.
— В една лодка сме, приятел, и ние се крием. Можеш да се присъединиш към нас.
— О, не, не искам да ви създавам безпокойство.
— Няма нищо, настояваме.
Беше хваната в капан!
14
Тиа вървеше между Уолс и Кривчо, докато дружината навлизаше все по-дълбоко в гората. Наистина този път се беше забъркала в голяма каша. Когато Уолс най-накрая каза да спрат, тя нямаше представа къде се намира или в каква посока е Сидни. Гърбът я болеше от торбата, преметната през едното й рамо, а краката трепереха от изтощение.
За нея беше очевидно, че Уолс и другите добре познават това място. Малката полянка под извишаващите се евкалиптови дървета изглеждаше като че ли нарочно разчистена. Торбите, разхвърляни наоколо, само потвърждаваха подозренията на Тиа, че това е един вид лагер, и тя предположи, че разбойниците, на които беше имала нещастието да се натъкне, използваха полянката като сборен пункт. Пускайки торбата си на земята, тя се облегна на ствола на едно дърво и опря глава на коленете си.
— Можеш ли да готвиш, Том? — запита Уолс, изпълнен с надежда. — Никой от нас не го бива за готвач.
Страхувайки се да признае, че не знае как се готви на открит огън, Тиа кимна.
— Има брашно и солено говеждо в оная торба под дървото. Не сме яли прилични питки, откак хванаха стария Покетс. Само той знаеше да готви.
Тиа го изгледа неразбиращо.
— Питки? Аз… не знам как се правят питки. Какво е това?
Уолс я погледна невярващо.