— Търсиш ли някой, приятел? — запита Уолс, забелязвайки, че новодошлият не носи оръжие.
Бен предпазливо беше скрил пистолета заедно с торбата зад един храст. После беше затъкнал ножа в ботуша си. Не искаше да представлява заплаха за тези отчаяни мъже. Не и ако се надяваше да измъкне Тиа.
— Приятел или враг?
Макар че ръцете на Бен оставаха отпуснати до тялото му, мускулите му бяха напрегнати и нащрек.
— Приятел. Вървя през гората, защото избягах от една работна група. И ако хапна нещо, много добре ще ми дойде.
Това беше съвсем вярно. Скоростта, която си беше наложил, не позволяваше да отделя време за храна или почивка. Изглеждаше уморен и дрехите му не бяха в по-добро състояние от тези на разбойниците, пред които се беше изправил.
— Избягал си от работна група, а? — подсмихна се Уолс, припомняйки си собствения си опит със закона. — Как ти е името, приятел?
— Приятелите ми казват Бен — изрече той, знаейки, че името му не говори нищо на тези мъже. Беше отсъствал доста години от имението Пенрод и от Нов Южен Уелс. — Аз съм отскоро тука и ще ти кажа, приятел, че работната група не ми харесва. Затова, щом пазачът си обърна гърба, се махнах веднага.
— Ако приятелите ми се върнат с онова уалаби, дето хукнаха да го гонят, ще има много ядене. И за тебе ще има — увери го щедро Уолс.
Точно тогава Доус и Стайлс се върнаха, приключили с мрачната си задача да се отърват от трупа на Деймиън. Кимнаха на Уолс, за да му съобщят, че са изпълнили задължението си, и се вгледаха недоверчиво в Бен.
— Той е един от нас — каза Уолс, достигнал до благоприятно решение за Бен.
— Откъде си, приятел? — запита Доус. Подозрителен по природа, той не беше напълно благосклонен към новодошлия.
— От Лондон — каза Бен.
— За какво си осъден? — обади се Стайлс.
— Убийство.
— Дяволите да го вземат! Бива си те — коментира сухо Доус. Според него непознатият с очи като кремък беше напълно способен на убийство.
Тиа затаи дъх, наблюдавайки изпод полуспуснатите си клепачи как Бен печели благоразположението на разбойниците. За разлика от Деймиън, той не се беше нахвърлил върху тях. Нито беше показал явен интерес към „момчето“, седнало настрана от другите. Уолс едва беше представил мъжете, които се намираха в лагера, когато Крее и Лиън дойдоха, носейки уалабито. Кривчо подсвирна одобрително и се приготви да одере животното, за да го сготвят. Уолс хвърли замислен поглед към Тиа и го спря.
— Нека Том да го одере. Добре ще му дойде да направи нещо, да се разсее от… неприятностите. — После се обърна към Бен. — Момчето се казва Том. Скоро дойде при нас, но се привързахме към него. Нали, Том?
Тиа трепна силно, когато осъзна, че Уолс се обръща към нея. Не можейки да прокара никакъв звук покрай буцата в гърлото си, тя само кимна.
— Е, захващай се, момче, че умираме от глад. А Бен повече от всички. — Тиа плъзна поглед към него и го удостои с късо кимване. — Не му обръщай внимание — каза Уолс, — малко е плах, обаче си е добро момче.
Тиа се надигна неуверено и се втренчи в уалабито, нямайки представа как да го одере. Като усети затрудненото й положение, Бен предложи да помогне.
— Аз ще помогна на момчето. Редно е да се потрудя малко за храната си. Може ли някой да ми заеме нож?
Не искаше да издава, че носи скрито оръжие. Внезапно един нож изсвистя във въздуха и се заби в земята пред краката му. Бен не трепна.
— Вземи моя — каза Крее, ухилвайки се хищно. — И да ми го върнеш, като свършиш.
Бен кимна, взе ножа и се приближи към Тиа и трупа на животното. Двамата клекнаха и Тиа загледа как Бен се залавя за работа, дерейки уалабито с изненадваща сръчност.
Щом вниманието на разбойниците се насочи другаде, сивите очи на Бен се впиха в Тиа с нежна загриженост, спирайки се на насинената й буза.
— Направиха ли ти нещо? — запита той тихо. — Какво е станало с лицето ти?
— Деймиън ме удари — отвърна тя също така тихо. — Но разбойниците не са ми направили нищо. Мислят ме за каютен прислужник, избягал от кораба в Сидни, за да се спаси от жестокия капитан.
— Защо убиха Деймиън?
— Видял си?
— Да, но твърде късно, не можех да се намеся.
— Опита се да ме отвлече, аз се дърпах. Казах им, че капитанът го е пратил да ме върне, за да ме накажат. Не съм искала смъртта му, въпреки че той смяташе да ме убие и да остави трупа ми в гората. Ако си беше тръгнал тихо и мирно, нямаше да го убият.
— Какво си шепнете вие там? — Крее изведнъж се надвеси над тях, поглеждайки навъсено към Бен с изписана на лицето ревност. — Ако мислиш да го закачаш, откажи се, мене ме отряза.