— Знаех какво е намислил Деймиън за мене и по-скоро бих умряла, отколкото да се върна с него в Англия. Не можех да го приема като свой законен съпруг, след като ти… след като ние… просто не можех да бъда интимна по този начин с никой друг мъж.
Думите й породиха прилив на неподозирана радост във вените на Бен. Но и необяснимото усещане, че съдбата им се присмива.
— По дяволите, скъпа, и аз изпитвам същото. Не можех да понеса мисълта, че Деймиън — или който и да било друг мъж — те докосва по същия начин като мене. Не съм и мислил, че ще искам да убия някого така, както исках да премахна Деймиън. По принцип не съм склонен към насилие.
— Сега съм вдовица.
Думите й като че ли подействаха отрезвяващо на Бен.
— По дяволите Деймиън. Получи това, което заслужаваше. И ти сега си там, където ти е мястото, в ръцете ми. Ти си една свадлива малка вещица с мръсна уста и уличен език, които изскачат точно в най-неподходящия момент, но успях да те опитомя. Сега замълчи и ме остави да те любя така, както заслужаваш.
— Мръсна уста ли казваш? — запита Тиа, минавайки без усилие към уличния език. — По-добре си вземи думите назад, че иначе ще седиш на красивия си задник и ще си държиш разбитото чене.
Бен изглеждаше изумен за момент, после избухна в дрезгав смях. След миг смехът му замря и веселостта изчезна, когато сивите му добиха цвета на пепел, изпълнени с желание, и той сведе глава. В мига, когато устните му докоснаха нейните, Тиа се понесе по една бавна спирала в света на непрестанно експлодиращи удоволствия, свирепа страст, жестоко желание… и любов. Най-вече любов, макар и едностранна.
Стигнаха Сидни на следващия ден. Докато Тиа попълваше печално оскъдния си гардероб в местния магазин, Бен отиде в правителственото здание и съобщи за смъртта на лорд Феърфийлд, причинена от разбойници. Един от местните магистрати щеше да отплава за Англия след няколко дни и обеща да съобщи на съответните власти, за да се погрижат огромното му имущество да бъде законно разпределено. По настояване на Бен чиновникът го осведоми, че според английския закон, ако имуществото не е обект на завещание, по-голямата част от него се пада на вдовицата на Феърфийлд. Най-малкото, тя щеше да си получи обратно зестрата, която в случая на Тиа беше доста голяма. Той разказа всичко това на Тиа, след като нае две отделни стаи в новия хотел, за да пренощуват там, понеже нямаше време да се върнат още същия ден в имението Пенрод.
— Не искам нищо от имуществото на Деймиън — каза Тиа, когато седнаха да вечерят в трапезарията на хотела.
— Сигурна ли си? — запита Бен. — Помисли, преди да решиш. Можеш да станеш много богата жена.
Тя се втренчи в него, без да отговори. Питаше се какво ли мисли той. Дали не иска тя да се върне в Англия, за да предяви претенции към имуществото на Деймиън и да’ го остави свободен? До момента не беше станало дума за брак; Бен дори беше взел отделни стаи за през нощта. Тя си зададе и този въпрос и внезапно изтърси:
— Защо си взел две стаи?
— Заради приличието — отвърна той.
— Живях с тебе месеци наред и приличието май не те безпокоеше тогава.
Бен се изчерви.
— В града е различно. Какво правим в имението Пенрод не е ничия работа.
— Разбирам — каза Тиа, без изобщо да разбира. Донякъде двусмисленото му изявление само я обърка.
— Това, че съм взел две стаи, не означава, че ще ползваме и двете — продължи той. — Приключи ли с вечерята?
Тиа кимна, когато прилив на внезапна горещина нахлу във вените й. Заболя я, като си помисли, че всичко, което Бен трябва да направи, е да й даде знак и тя ще падне драговолно в ръцете му. Кога беше загубила собствената си самоличност, желания, гордост? Отговорът я зашемети. Когато беше срещнала Бен, разбира се. Той я беше отвел точно там, където я искаше, в леглото си, беше го направил акуратно, без да прибягва към брак. Очевидно вече не изпитваше потребност да се ожени за нея и смяташе да остане верен на клетвата си да не се жени. И все пак, макар да знаеше всичко това, тя тръгна след него на излизане от трапезарията и го последва в стаята му. По-късно, след като се беше любил нежно с нея, тя се опита да си представи живота без него. Картината, която се представи пред въображението й, беше скучна, безрадостна и мрачна като самия ад.
На следващия ден те отпътуваха за имението Пенрод и Тиа с изненада установи колко се радва, че ще види овцевъдната ферма. Ако някой й беше казал, докато живееше на улицата в Лондон, че ще бъде доволна да живее в уединена овцевъдна ферма в една дива страна, тя щеше да му се изсмее в лицето. Подозираше, че задоволството й има нещо общо с Бен Пенрод, а не със самото място. Щеше ли задоволството й скоро да бъде разбито?