Тя кимна. Едновременно й се искаше да му извика да си върви и да остане.
— Добре ли си? — попита той.
— Да — едва успя да прошепне Кристъл.
— Тогава се наспи. И двамата имаме нужда от почивка. Ще говорим отново утре сутрин — тя го чу да си поема дълбоко дъх на няколко пъти. — Трябва да обсъдим съдбата си. Сега повече от всякога съм уверен в това и мисля, че и ти вече го знаеш.
Вратата се затвори тихо и Кристъл остана сама.
Няколко часа по-късно Кристъл подкара жребеца си в галоп по пътя, който водеше на северозапад от Сан Антонио, далеч от хотел „Менгер“. Затъкнала между краката си полите на зелената муселинена рокля на майка си, тя седеше с изправен гръб на седлото; прибраната й в плитка коса подскачаше по гърба й. Трябваше да се чувства щастлива, както ставаше винаги, когато яздеше сама.
Вместо това обаче Кристъл се чувстваше неудобно, притеснена, ядосана и уплашена. Все още не можеше да забрави допира на устните на Конър О’Браян върху своите, въпреки че беше минала цяла вечност от целувката им.
Тя беше просто една зажадняла за любов стара мома, която бе полудяла при първата си целувка, бе забравила дадените обещания, бе забравила какви неприятности може да създаде, бе забравила какъв мръсник беше този човек. Беше се оставила на прегръдките му като лека жена, която изгаряше от нетърпение да се съблече.
Да, Кристъл се страхуваше, но не от тъмнината, която я заобикаляше, не и от това, че беше сама, нито пък от гнева, срещу който скоро щеше да се изправи. Тя се страхуваше от Конър О’Браян и от дивите чувства, които той беше събудил в нея. Бузите й пламваха всеки път, когато си помислеше за това, въпреки студеното утро.
Най-лошото от всичко беше, че той пръв се бе отдръпнал, бе успял да се овладее. А защото си бе спомнил обещанието, което й бе дал, докато тя бе забравила за клетвата си. Той се бе овладял, сякаш бе получил всичко, което бе искал от нея и не искаше нищо повече. О, да, той бе подновил глупавия разговор за общата им съдба, но тази негова способност да лъже с лекота сигурно се дължеше на ирландската му кръв.
Независимо от причините, бе се държал като джентълмен, докато тя съвсем не се бе държала като дама.
Докато жребецът продължаваш да се носи напред по пътя в ранното утро, Кристъл преживяваше отново срама си. Точно сега обаче трябваше да мисли само какво щеше да каже, когато стигнеше там, закъдето бе тръгнала. Щеше да й се наложи да дава много обяснения. Започна да обмисля подробностите, когато забеляза отбивката, водеща към лагера.
Кристъл спря коня си встрани от пътя и се ослуша. Някъде сред дърветата се чуваше песента на присмехулник, листата шумоляха, но ако се изключеше туптенето на сърцето й, наоколо беше съвсем тихо.
Жребецът изпръхтя нетърпеливо и мускулите му се напрегнаха под коленете й. Тя погали влажния му врат.
— Спокойно, Светкавица, тръгвам след малко. Нали не искаме неканени гости?
Конят изпръхтя отново. Копитата му оставяха следи, които лесно можеха да бъдат проследени от човек с опит. Тя се съмняваше, че Конър О’Браян беше добър следотърсач, след като бе прекарал последните десет години от живота си сред янките; съмняваше се също така, че той щеше да си направи труда да я последва. Кристъл обаче се беше научила да бъде много предпазлива.
Продължи напред, като се връщаше обратно да заличи следите си, докато не стигна до едно място, осеяно с гъсти храсти. Прекара коня си през тях и излезе на една малка полянка, заобиколена от дъбове и кестени. Започваше да се развиделява и първите слънчеви лъчи се смесваха с отблясъците на малкия огън, който гореше в средата на лагера. Един мъж стоеше близо до огъня и отпиваше от чаша с кафе, която стискаше здраво с мощните си ръце. Пламъците осветяваха лицето му: широкия му нос, пълните устни, почти скрити от гъсти сиви мустаци, квадратната брадичка.
Мъжът остави кафето си и започна да крачи напред-назад. Както винаги, беше облечен в черен костюм с жилетка, бяла риза и вратовръзка. Тялото му беше силно. На слабата светлина едва се забелязваше, че накуцва леко.
Следващите минути, следващите дни нямаше да бъдат лесни. Кристъл подкара жребеца напред. Мъжът вдигна рязко глава и измъкна револвер от кобура на бедрото си.
— Аз съм, татко — каза тя с обичайната учтивост, с която се обръщаше към него. — Твоята не твърде надеждна дъщеря се завърна.
Глава 3
Едгар Брейдън прибра оръжието в кобура и премигна, сякаш не вярваше на очите си.
— Какво правиш тук? — изсумтя той.
Смелият поздрав, който му беше приготвила Кристъл, замря на устните й.
Дори когато беше в добро настроение, баща й се държеше грубо. А сега настроението му не беше добро. На слабата светлина наболата му сива брада му придаваше хищнически вид, а обикновено студените му сини очи блестяха от гняв и изненада.