Тя за първи път забеляза колко стар изглеждаше той, въпреки мощното си телосложение — поне с десет години по-стар за своите петдесет и една години; непрекъснатото напрежение беше прорязало дълбоки бръчки в лицето му.
Той сам предизвикваше тревогите. Това му придаваше онази злоба, която беше неразделна част от живота на всеки Брейдън.
— Дойдох да докладвам — каза тя, докато слизаше от седлото и мислено се молеше да успее да се справи с положението. Обърна гръб на баща си и поведе жребеца към малкия поток до лагера, напои го и го отведе да пасе в тревата на брега. Малко по-нататък се виждаха два спънати коня, а до тях и едно до болка познато й муле. Видът на мулето подсили решителността й.
Едгар прокара ръка през оредяващата си руса коса.
— Трябваше да си с О’Браян.
— Ами… — тя се опита да намери подходящите думи. — Не се получи. — Кристъл оправи гънките на роклята си.
Едгар не прие оправданието й.
— Имахме споразумение. Връщай се в града.
Кристъл сложи ръце над огъня, за да ги стопли, и тъкмо се канеше да му отвърне, когато един остър, насмешлив глас й попречи.
— Виждам, че си го оставила да се измъкне. Да не би да си миришела твърде много на кон, за да го очароваш?
Тя въздъхна и се насили да погледне по-големия си брат. Висок и строен, дори прекалено, рус като баща им и с кафяви очи като майка им, Ройс беше най-красивият от семейство Брейдън. Въпреки че беше по-голям от нея само с две години, той я караше да се чувства като дете.
— Може и така да е — отвърна Кристъл. — Може да ме е подушил и затова да ме е отпратил.
Ройс я огледа, сякаш тя беше ново ловно куче. Въпреки волята си Кристъл си спомни за хотелската стая и как Конър бе успял да я накара да се почувства защитена и възбудена. Сега не се чувстваше защитена, а хваната в капан от онези двама мъже, които би трябвало най-много от всички да я обичат и да се грижат за нея.
— О, не — каза провлачено Ройс. — Миризмата изобщо не го е притеснила. Дори никак.
Кристъл потръпна. Брат й беше странен човек. Това впечатление се дължеше на неизменния му пресметлив поглед и на студенината му.
Когато бяха дошли в Тексас, той я беше научил да язди и да хвърля ласо, пренебрегвайки възраженията на майка им и нетърпението на баща им, но когато Кристъл се беше оказала по-добър стрелец от него, Ройс бе прекратил уроците.
Първоначално тя се беше обидила, макар да знаеше, че нещо в него не му позволява да допуска хората близо до себе си. И все пак той привличаше жените. Ройс харесваше уличниците, както твърдеше по-малкият им брат Джъджмънт. Картите и уискито бяха другата му страст.
Погледът, с който брат й я оглеждаше, стана някак си по-личен, дори твърде прекалено за брат.
— Вие двамата спахте ли заедно снощи?
Кристъл отвърна поглед. Знаела бе, че той ще й зададе този въпрос, но това не я улесняваше в отговора.
„Запълни му времето на всяка цена.“
Заповедта беше дадена лично от Едгар, а Ройс се беше ухилил одобрително. Ройс винаги одобряваше действията на баща си независимо колко жестоки бяха те. Нищо чудно, че Едгар предпочиташе най-големия си син пред всички останали и сякаш се гордееше с всичките гадости, които синът му вършеше, въпреки че самият Едгар обичаше да се прави на джентълмен.
Едгар никога не бе знаел какво да прави с единствената си дъщеря. Докато Конър О’Браян не се беше завърнал в Тексас.
Към по-малкия си син и болнавата си съпруга Едгар се отнасяше с нескрито презрение.
— Като видях как те гледаше О’Браян в бара, помислих си, че ще те налегне направо на пода — каза Ройс. — Той буквално те влачеше по улицата към хотела. Кажи истината. Спа ли с него? Въпросът не е труден. Отговори с да или с не.
— Отговори, момиче — нареди баща й.
— Не — каза Кристъл, като се обърна отново с лице към мъжете. — Не съм спала с него.
Ройс се разсмя.
— Тогава защо се изчерви?
Защото сладката, неопитна Кристъл, омагьосана от първата си целувка, може би щеше да скочи в леглото на О’Браян, ако беше поискал това от нея.
Сега обаче не му беше времето за такива признания. Тя можеше да измисли някакво правдоподобно обяснение.
— Не преспах с него, но го харесах. Ти каза, че той е едно алчно копеле, което се е върнало, за да отпразнува смъртта на баща си. Опитах се да го видя като такъв, но не успях.
— Не го оправдавай — каза Едгар. — Той не знае за смъртта на баща си. Ще се зарадва едва когато научи.