Само че Кристъл се беше изкъпала миналата вечер в хотела. И въпреки всичките му приказки, той се беше овладял и се бе отдръпнал пръв от прегръдката им. Какво друго щеше да й се наложи да направи, за да удържи думата си?
Кристъл пришпори коня си, без да обръща внимание на Ройс, който я изпрати, като повдигна за поздрав два пръста към ръба на шапката си.
Три дни. Ако Конър О’Браян вече бе тръгнал на път, когато го настигнеше, щеше да разполага с не повече от един ден, най-много ден и половина. Но как щеше да го задържи? Може би щеше да се наложи да му позволи да я целуне отново.
Толкова лошо ли щеше да бъде? Ако той я желаеше, ако я докоснеше, ако я раздразнеше по своя нежен начин, щеше ли да му позволи да направи нещо повече?
Кристъл се страхуваше от отговора също толкова много, колкото го приветстваше; нетърпението, с което очакваше следващите дни, беше равно на срама, който изпитваше.
Конър се ругаеше, че бе тръгнал толкова късно. Беше се събудил достатъчно рано, бе слязъл да закуси и се бе върнал да събуди своята спяща красавица. Само че тя беше изчезнала. Единствено прострените върху леглото дрехи, които й бе купил, показваха, че тя наистина съществуваше.
Сигурно беше тръгнала преди разсъмване. Беше изминал половин час, докато успее да намери конюшнята, в която бе оставила коня си. Сметката беше платена предишната вечер от мъж, който бе казал, че е неин брат — факт, който потвърждаваше разказа й за господин Муле.
Онова, което не се връзваше, беше твърдението й, че няма никакви пари. Ако толкова много бе искала да си плати сама, защо не беше продала коня си?
Защо си бе тръгнала? Може би я беше притиснал твърде много, поне от нейна гледна точка — с прегръдки, с разкриването на чувствата си, с целувката си.
Лично Конър смяташе, че беше проявил завидно умение да се владее. Кристъл си нямаше никаква представа, колко близо бе била до това да бъде хвърлена върху леглото и налюбена както подобава.
Нещо, за което той щеше да съжалява, ако го беше извършил. Да съжалява и същевременно да се наслаждава. Един джентълмен не можеше да се държи толкова жестоко с бъдещата си съпруга. Конър можеше да почака да мине сватбата, преди да я хвърли на леглото.
Само че невинната госпожица Брейдън, която бе реагирала на единствената му целувка с неочаквана страст, бе показала, че също е способна на изненади.
Тя щеше да бъде идеалната съпруга. Само да не беше избягала. Това беше усложнение, което можеше да отложи плановете му за брак, и той прецени отново шансовете си.
Конър се разсмя на себе си, въпреки че в смеха му имаше болка. Той обичаше да се смята за романтик, но може би истината беше, че бе просто глупак. Вместо да се влюбва в първата тексаска красавица, която бе срещнал, трябваше да мисли за срещата с баща си.
Тревогата, която изпитваше, беше неизбежна, неловкостта — също. Той си бе тръгнал след горчиви спорове за наближаващата война, която бе предвидил по-ясно от всички останали. Когато бе научил, че брат му Джеймс е бил убит в битката при Шило, едва се бе въздържал да не разкъса синята си униформа и да се върне в Тексас.
Вместо това обаче беше написал писмо на баща си, за да го уведоми, че дори не се е доближавал до бойното поле и че единствените битки, които водеше, бяха с кавалерийските коне, които му бяха поверени. Отговорът беше кратък и лаконичен — Даниъл вече не го смяташе за свой син. Конър знаеше, че тези думи бяха написани в момент на скръб, и затова бе продължил да пише на баща си, но нито веднъж не беше получил отговор.
Докато един ден не беше пристигнала кратката бележка, която му нареждаше да напусне Саратога и да се върне у дома. Независимо от печалбите през последните няколко години, той винаги бе желал само да се прибере у дома и да поднови живота, който войната беше прекъснала. Нищо не можеше да замени липсата на Джеймс, но да тъгува за него на земята, на която двамата бяха израснали, щеше да направи мъката му по-поносима.
Срещата с баща му беше най-важната част от завръщането на Конър. Да можеха само наистина да намерят мир! Трябваше да го направят. Конър никога нямаше да се почувства пълноценен, докато това не станеше.
Може би миналата вечер не бе трябвало да мисли за сватба. Да, но то бе част от онова, което Конър искаше: тексаско момиче, което да му помогне да осъществи мечтите си за ранчото. Бащата, който той помнеше, щеше да бъде доволен от нея, ако Конър изобщо успееше да я намери.
Сега Конър галопираше напред, като си мислеше за Даниъл и Кристъл, за земята такава, каквато я помнеше. Вдъхваше чистия тексаски въздух и се радваше дори на праха, вдигнат от копитата на коня му. Миг по-късно той усети как около раменете му се увива ласо и тялото му полита към земята. Освободен от товара си, конят му препусна напред, докато Конър клатеше глава, опитвайки се да разбере какво става.