— Кажи на моето да не бие толкова силно — каза тя.
Конър я обърна с лице към себе си и известно време остана загледан в нея. Кристъл го гледаше като омагьосана. Дори ако около глезена й се увиеше гърмяща змия, тя нямаше да се помръдне от мястото си.
— Ела с мен в дома ми — каза той. — Или в онова, което някога беше мой дом. Нямаше ме цели десет години и ми се иска да бъдеш до мен, когато отново се видя с баща си.
— Искаш твърде много.
— Не се тревожи. О’Браян не сме толкова лоши хора.
Внезапно Кристъл си спомни всичко, което бе слушала от баща си за Конър и семейството му, а заедно със спомена се върнаха и заплахите му и злобата, с която беше ударил най-малкия си син.
Дори мама я беше помолила да се подчини на Едгар, въпреки че не бе могла да разбере жестокостта на изискванията му.
— Не се тревожа за твоето семейство — каза Кристъл. — Тревожа се за моето.
Тя се отдръпна и отиде встрани от пътя, като си мислеше, че краката й ще се подкосят всеки момент. Думите й се изсипаха като порой, лъжа след лъжа, за това, как била тръгнала да търси Ройс, когато Конър се появил толкова неочаквано, затова, че знаела, че брат й ще тръгне да я търси, когато изтрезнее, за това, колко важно е да бъде в града, когато той се появи, и колко задължена се чувства въпреки лошото му отношение към нея.
— Той не беше ли казал, че напуска Тексас?
— И преди е говорил такива неща, но никога не е стигал твърде далеч. Вчера той трябваше да уреди продажбата на добитъка ни и когато не намери купувач, отиде да се напие. Все още се мотае някъде. Чувствам го. Затова поисках да си вървиш. Нямам право да те задържам.
Кристъл стоеше неподвижно, със затворени очи, в очакване на отговора му.
Отговорът му дойде бързо и беше точно такъв, какъвто тя очакваше.
— Един ден забавяне е ниска цена за това, че те намерих отново.
— Може да отнеме повече от един ден.
— Това няма значение, стига ти да дойдеш с мен, когато тръгна. Разбира се, ако все още го желаеш, след като си прекарала известно време в моята компания.
— И ако ти все още ме искаш.
— Необходимо е доста повече от малкия ми мозък, за да бъда накаран да си променя намеренията.
— О — каза тихо тя.
— Мога да ти обещая, че за известно време няма повече да ти говоря на тази тема.
Звукът от приближаващи коне ги накара да се прикрият сред дърветата заедно с конете си. По пътя премина дилижансът от Фредриксбърг. Когато прахът се разсея, двамата се качиха на конете си и се отправиха в противоположната посока, към Сан Антонио, далеч от окръг Кер и ранчото „Бушуак“, далеч от бащата, който Конър смяташе, че го очаква, далеч от семейния дом, за който копнееше.
Въпреки решителността си, на Кристъл й се искаше да потъне в земята от срам.
Тя му хвърли крадешком един поглед. Силното, загоряло лице, ръцете, които държаха уверено юздите, естествената лекота, с която седеше на седлото, я накараха да изпита чувство на задоволство.
Конър долови погледа й. Въпреки че беше отлична ездачка, Кристъл едва успя да се задържи на седлото. Колко различен беше той от всички останали мъже в живота й. Никога нямаше да я заплашва, никога нямаше да я нарани.
„Това ще се промени, когато научи истината“.
Щастието се изпари и тя отвърна поглед. Конър обаче продължи да я гледа; тя усещаше погледа му, както бе усещала и ръцете му миналата вечер.
Кристъл беше съвсем права да изпитва срам и да се чувства по-мръсна от праха, който се вдигаше под копитата на коня й.
— Искам да те питам нещо — каза Конър. — Ако не те притеснявам.
Тя облиза устни.
— Слушам те.
— И с карабината ли боравиш толкова добре, колкото с ласото?
Кристъл не можа да се въздържи и се разсмя.
— Дори по-добре — отвърна тя. — Когато хвърлям ласо, понякога при първия опит пропускам някое заблудило се теле. Никога обаче не пропускам нещо, което ми е паднало на мушката.
— В такъв случай се радвам, че днес си избрала ласото.
— Аз също.
— Имам още един въпрос. Когато ме гледаш така, за какво мислиш?
Сърцето й се сви.
— Как те гледам?
— По начин, който прави ездата някак странно неудобна — Конър не обясни какво точно имаше предвид и Кристъл реши да не го пита.
— Мислех си, че ми напомняш за татко Стюарт.
— Баща ти ли? — попита Конър, очевидно разочарован от отговора й.
— Дядо ми.
— Служиш си умело с думите, Кристъл Брейдън. Нищо чудно, че се влюбих в теб.
— Ето че пак се шегуваш. Това не беше обида. Дядо е единственият мъж в семейството ми, който донякъде прилича на теб. Всъщност — беше. Двамата с мама Стюарт починаха отдавна.