Тя затвори очи и си спомни плантацията във Вирджиния, в която беше прекарала по-голямата част от първите четиринайсет години на живота си. Тя знаеше, че земята и къщата вече не принадлежаха на семейството, а заедно с тях си бяха отишли и добрите времена, но въпреки това те й липсваха и на Кристъл й се искаше да можеше да се върне там, където беше израсла.
Там тя си бе мечтала да бъде ухажвана от ослепително красив младеж, с когото да създаде собствено семейство. С преместването на семейство Брейдън на запад, мечтите й постепенно се бяха изпарили.
— Татко Стюарт притежаваше увереност, която караше другите да разберат, че може да му се има доверие, но никога не се държеше арогантно, никога не изискваше. Той знаеше какво иска и беше достатъчно честен, за да си го казва. Беше любезен, мил…
Тя не продължи. Беше казал твърде много. Такава откровеност беше подходяща за хора като Конър, честни хора, а не за такива като нея.
— Като говориш, човек може да си помисли, че съм светец. Свети Конър. Предпочитам да ме смяташ за мъж.
Тя си спомни целувките му.
— Аз го правя.
Конете забавиха хода си.
— Защо избяга тази сутрин? — попита внезапно Конър.
Кристъл си пое дълбоко дъх.
— Въпросите станаха три. Ти каза, че ще ми зададеш само един.
— Бих могъл да кажа „застреляй ме тогава“, но се страхувам, че може да приемеш думите ми буквално.
— Брат ми. Той…
— Това не е достатъчно. Можеше поне да се сбогуваш с мен.
— Знам, че ти дължа за стаята и храната. Оставих дрехите. Това беше всичко, което можех да направя.
— Не това беше причината да повдигна въпроса. Не е причината, поради която ти си тръгнала, без да се видиш с мен.
— Е, добре, де. Страхувах се.
— Аз не си спомням подобно нещо.
Гласът му беше плътен и дълбок, леко подигравателен. В него се долавяше нотка, каквато Кристъл не бе свикнала да чува в живота си, и това я притесняваше също толкова много, колкото и всичко останало у него, защото й харесваше.
Чувствата й към него, каквито и да бяха, не показваха признак на отслабване. Това не решаваше проблема й. Документът на споразумението изгаряше гърдите й. Сърцето й се сви от болка.
— Добре — призна тя, като стисна силно юздите. — Тръгнах си, защото се уплаших от самата себе си. Жена, която вече не е в първа младост, не трябва да се вълнува толкова много от една обикновена целувка. Не ме гледай така. Аз съм на двайсет и пет и прекрасно осъзнавам положението си.
— Аз пък съм на трийсет и пет. Предполагам, това означава, че съм с единия крак в гроба.
От палавата му усмивка сърцето й се разтуптя, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите й.
— Ти никога ли не се държиш сериозно? — попита Кристъл.
Дълго време той остана загледан в нея изпод ръба на шапката си и погледът му я сгорещи повече, отколкото слънцето.
— Миналата вечер бях сериозен. Нали току-що ми каза, че това е била причината да избягаш?
— Ще те попитам по друг начин. Само когато става дума за любов ли се държиш сериозно?
Кристъл знаеше, че е неопитна в тези неща, и това я накара да се изчерви.
— Невинаги. Понякога, по време на любовните моменти, съм най-игрив. С удоволствие бих спрял между онези дървета, за да ти го докажа.
Кристъл се стресна. Никога ли нямаше да се научи?
— Съжалявам — каза Конър. — Поставих те в неудобно положение, но ти си толкова невероятно и прекрасно неопитна. Не мислех, че ще намеря жена като теб.
Извинението му не я успокои.
— Предполагам, че си свикнал с по-опитни жени.
— По-опитни с мъжете, ако това имаш предвид. Жени с много пари, макар да подозирам, че някога семейството ти е водило по-добър живот, отколкото сега.
— Какво те кара да мислиш така?
— Роклята ти, например. Изработена е от качествен плат и от добър шивач.
— Изглежда, знаеш доста за женските дрехи.
Конър сви рамене.
— На второ място идва конят ти.
— Светкавица е прекрасно животно.
— Точно така. Като се има предвид инцидентът с господин Муле миналата вечер, бих си помислил, че конят ти е някаква стара кранта — той се поколеба. — Не искам да те карам да се чувстваш неудобно, но за да се разбираме, ще трябва да бъдем откровени един с друг. Не си ли съгласна?
— Разбира се.
Отново настъпи тишина, която продължи до края на пътуването, до кирпичените къщи, които се намираха в началото на града, през тесните, криволичещи улички, които ги отведоха до една разнебитена постройка в центъра на града. Тук те спряха конете си.
— „Аламо Армс“ — каза изненадано Кристъл. — Защо?
— Тук си видяла брат си за последен път. Реших, че ще бъде най-добре да започнем да го търсим оттук.