Тя изглеждаше по-скоро отчаяна, отколкото възбудена. Тръпките й сякаш се дължаха на нещо друго, различно от страст, а в очите й блестяха сълзи. Само че Конър беше потънал толкова в собствената си страст, че не забеляза това. Ако не побързаха, той щеше да излее семето си върху чаршафа като някой неопитен ученик, а това нямаше да бъде добре и за двама им.
Кристъл съблече нощницата си. Конър разтвори краката й и се настани между тях, след което използва мъжествеността си, за да я доведе до същата точка на безумно желание, до която бе стигнал сам, но когато навлезе в нея, тя повдигна бедра нагоре и го пое изцяло.
Няколко секунди по-късно той свърши с вик, сякаш му беше за първи път. Силата и бързината, с които свърши, го изненадаха, но само докато осъзна, че тя също беше извикала, но не от удоволствие, а от болка.
Кристъл се беше вкопчила здраво в него. Конър знаеше, че тя не беше достигнала върха заедно с него, но засега не можеше да направи нищо, за да промени това. Той продължи да я притиска към себе си дори когато тя отпусна хватката си. Кристъл му се струваше толкова крехка и малка и толкова зависима от него.
При първото им сношение той не се беше справил много добре.
Конър повдигна главата й.
— Съжалявам.
Тя го погледна с тревога.
— За какво? За това, че се ожени за мен ли?
— Това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, любов моя. Съжалявам затова, че те нараних.
Тя въздъхна.
— А, за това ли. От малкото, което са ми казвали, знаех, че ще ме боли.
— Само веднъж. След това става по-хубаво.
Тя кимна веднъж и затвори очи. Конър се намести до нея, но не можа да измисли какво друго да й каже, освен „обичам те“, след което започна да глади косата и ръката й.
— Следващия път ще те накарам да се почувстваш по-добре — каза той след малко.
Тя му се усмихна. В усмивката й нещо не беше наред; в нея имаше някаква тъга, която преди не бе забелязал. Сърцето му се сви.
— Беше идеално — каза Кристъл. — Аз наистина съм твоя. Във всяко едно отношение.
— Следващия път ще усетиш разликата.
Тя въздъхна.
— Не знам дали ще искам да бъде по-различно.
За първи път Конър не знаеше какво да каже или да направи в присъствието на жена, единствената жена, на която най-много от всичко на света бе искал да достави удоволствие.
Докато Кристъл се обръщаше, за да се сгуши в него, той си обеща, че следващия път щеше да бъде много по-различно. Кристъл остана да лежи неподвижно и след малко дишането й стана равномерно и дълбоко. Конър реши да я остави да си почине. След това щеше дай покаже как трябваше да се любят всеки път. Щеше да й го покаже още щом се съмнеше.
Проблемът беше, че да лежи до нея беше истинско мъчение. Не можеше да накара ръцете си да се отдръпнат от тялото й. Той стана бавно, облече се, целуна я по челото и слезе в бара за едно питие.
Барът на хотела представляваше мрачно помещение с ламперия и изход към улицата. Половин дузина мъже седяха мълчаливо на отделни маси, всеки вглъбен в собствените си мисли. Това беше добре. Конър също имаше нужда да помнели.
Обслужването беше бързо. Той изпи брендито си и реши да си поръча още едно. Алкохолът никога не му беше пречил, но тази вечер беше малко по-особена.
Конър започна да се чувства неспокоен. Откога беше в бара. Едва ли бе минало много време. Може би имаше нужда от малко свеж въздух, за да се охлади. Една петминутна разходка трябваше да свърши работа. Той се надигна от стола с намерението да излезе навън.
— Конър О’Браян! Не вярвам на очите си.
Той погледна към вратата, като присви очи, за да различи фигурата, която влизаше в мрачното помещение. Необходими му бяха няколко секунди, преди да разпознае човека.
— Хамилтън Гейтс. Проклет да съм.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Хам — каза Конър, като клатеше глава. — Ти си първият от старите ми приятели, когото срещам, откакто се върнах тук.
Той оглеждаше мъжа с нескрита радост. Конър, брат му и Хам бяха израснали заедно, бяха се замесвали заедно в неприятности, бяха се измъквали, бяха яздили и бяха гонили крави заедно. Когато бяха пораснали, бяха гонили и момичетата.
Наближаването на войната бе променило всичко. Хам бе застанал на страната на бащата и брата на Конър, заявявайки, че независимо какво мисли един мъж за проблемите, разделящи родината му, Тексас заслужава тяхната вярност. Конър се беше опитал да погледне на нещата от неговата гледна точка, но не бе успял. Когато бе тръгнал на север, двамата се бяха разделили, без да се карат. Разривът в клана О’Браян се беше оказал по-силен, дори прекалено силен, за да мисли затова точно сега.