Кристъл погледна майка си.
— Надявам се, че не си преместила всичко от другата страна на потока.
Анабел улови гърлото си с ръка.
— Нямах време.
— Добре. Няма да останеш тук. Съпругът ти се съгласи да те остави да живееш в „Дъсчени лагер“. Ти, Джъдж и Хелга. Той ще остане тук с Ройс.
— Но това означава да разбием семейството.
— Ние не сме семейство. Ние сме хора, които имат роднинска връзка помежду си, и нищо повече — тя насочи вниманието си към Джъдж. — Разкарай това упорито изражение от лицето си. Аз мога да ти казвам какво да правиш и ще го правя, докато не докажеш, че си способен да се грижиш сам за себе си.
— Как се е променила нашата малка Кристъл! — възкликна Едгар.
Той си беше заминал.
Сърцето й тежеше като олово в гърдите.
— Дори повече, отколкото можеш да си представиш.
Точно сега беше най-подходящият момент да си тръгне. Кристъл не мислеше, че щеше да издържи и секунда повече. Да се строполи на пода, нямаше да бъде много умно. Баща й щеше да я помисли за слаба. Тя беше слаба и опустошена по начин, който той никога не би могъл да разбере, и затова Кристъл побърза да излезе в коридора.
Хелга я пресрещна и я прегърна. Кристъл си позволи да се отпусне. Всъщност нямаше друг избор.
Икономката измърмори нещо на немски.
— Приготвила съм ти стая, скъпо дете — добави тя.
Кристъл обаче не беше нейното скъпо дете. Тя се беше провалила във всяко едно отношение.
— Можеш ли да ме наричаш госпожа О’Браян. Само между нас двете, разбира се.
— Да, фрау О’Браян — каза Хелга и двете тръгнаха бавно към стълбите в другия край на коридора.
Те едва бяха направили няколко крачки, когато входната врата се отвори и затвори. В дневната се чуха стъпки. Сърцето на Кристъл заби учестено. Той се бе върнал. Въпреки всичко щеше да я вземе със себе си.
Ройс влезе в коридора. На лицето му се изписа широка усмивка.
— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, сестричке. Твоят мъж се изнесе оттук адски бързо. Сигурен съм, че няма да се върне.
Кристъл стисна ръката на Хелга.
— Ти си страхливец.
— Не, просто съм предпазлив. Той беше като ранен глиган; не се знаеше какво може да направи. Пък и предполагам, че тук е имало достатъчно драматични сцени за една вечер. Поне така ми се стори отвън.
— Ти биеш жени.
— Ти пък откъде си…
Той млъкна и в погледа му се появи злобен блясък.
— Давам им онова, което искат — усмивката се върна бавно на лицето му. — Поздравления. Успя да си хванеш богат мъж. Освен това успя и да си изпълниш задачата. Но моля те, иди да си починеш. Изглеждаш ужасно, а никога не се знае кога отново може да имаме нужда от теб.
Той повдигна шапката си и тръгна към трапезарията, като подметна нещо, че трябвало да провери какво става в кухнята, щом като Хелга не си вършела работата.
Кристъл можеше само да въздъхне облекчено, че първата й среща с Ройс бе завършила. Ако бе смятал да я обиди, не беше успял. Тя вече не се интересуваше от мнението на никого, освен на Конър. А той си беше заминал.
Кристъл погледна лявата си ръка. Конър не си беше взел пръстена. Той беше този, който винаги търсеше знаци, и тя реши, че може би имаше право. Пръстенът й даваше надежда. Преди няколко минути в трапезарията бе видяла как целият й живот се разпада. Ако тогава Конър беше поискал пръстена, сигурно щеше да го получи. Сега обаче щеше да му се наложи да й отреже пръста, за да си го вземе.
Надеждата я изпълни с жизненост и сили, каквито не бе имала преди. Кристъл не можеше да позволи всичко да свърши така. Не можеше и нямаше да го направи. Утре щеше да измисли нещо. Тя се отдръпна от Хелга и тръгна към стълбите, оставяйки икономката зад себе си.
Глава 7
Конър отвори очи, но му се прииска да не беше се събуждал изобщо. Цялото му тяло го болеше. Лежеше по корем в нещо, което му се струваше като легло от гвоздеи, забил лице във възглавницата, неспособен да диша. Най-лошото от всичко беше парният чук, който се опитваше разбие главата му отвътре.
Той изстена. Звукът на гласа му не беше окуражителен. Показваше, че все още е жив.
Със светлината на деня се върна и реалността. Образът на жената с коса като мед изплува отново в съзнанието му. Конър изруга. Той сякаш си спомняше изминалите часове, дни, седмици — по дяволите, нямаше никаква представа, колко време бе минало, — през които се беше напивал до безпаметност само за да може сега, след като бе поспал малко, да се събуди точно със спомена, който се опитваше да забрави.
Той не бе забравил нищо. Не помнеше само къде се намираше, нито пък как се беше озовал там.
Конър се насили да се обърне по гръб и с неимоверно усилие успя да седне. След това подпря глава с длани и се огледа. Дрехите му бяха захвърлени на камара на пода. Край него се виждаха обичайните за спалня мебели, все в добро състояние. През отворения прозорец долиташе песента на присмехулник. Искаше му се да застреля птичката, но кобурът с револвера му беше окачен в ъгъла на огледалото над тоалетната масичка — твърде далеч, за да го достигне.