Ако беше така, значи имаха нещо общо.
Звуците от сбиването се чуваха по-слабо. О’Браян протегна рамене, за да оправи сакото си, което беше шито за не толкова активни действия. След това оправи шапката си и поведе жената надолу по улицата, зави надясно по Аламо плаза пред известната сграда на старата мисия и влезе през входната врата на намиращия се наблизо хотел „Менгер.“
Тясна павирана алея ги отведе до вътрешен двор, в който цъфтяха априлски цветя, а в средата му се издигаше масивна черница. Под клоните на дървото жената спря, без да обръща внимание на красотата, която я заобикаляше.
— Вече сме достатъчно далеч от бара — каза тя и издърпа ръката си. Изглеждаше по-уплашена, отколкото когато столът се беше разбил над главата й.
— Не ми изглеждате много спокойна. Няма за какво да се притеснявате. Не очаквам признание веднага.
Тя го погледна с неприкрита изненада.
— Какво признание?
— Че споделяте чувствата ми.
— А, това ли — каза тя и на лицето й се изписа облекчение. — Бих искала да престанете да се шегувате с мен.
— Знае се, че съм шегаджия, но точно сега съм напълно сериозен.
Прекрасните й кафяви очи огледаха внимателно лицето му, сякаш искаха да надникнат в сърцето му. Тя въздъхна и отмести поглед.
— Вие сте безнадежден случай.
Конър си помисли, че откровеността може би не беше най-добрата й страна.
— Безнадежден? — той опита със смирение: — Да, понякога и аз си мисля същото.
Тя като че ли искаше да му отвърне, но не каза нищо, а само се загледа в дървото до тях. За изненада на Конър, на лицето й се появи измъчено изражение. Разбира се, че тя щеше да се пречупи сега, когато опасността беше отминала.
Прииска му се да я прегърне и да зашепне успокоителни думи. Всяко нещо с времето си.
— Някой знае ли, че сте тук — попита той. — Някой, с когото може би е трябвало да се срещнете в бара?
Тя поклати глава, но нямаше намерение да му дава повече обяснения.
— Познавате ли някого в града?
Тя отново поклати безмълвно глава. Любопитството разяждаше Конър. Тя не приличаше на жена, която би потърсила компанията на някой непознат в бар; не приличаше и на жена, която има нужда от алкохол. Всъщност тя беше най-невинната, най-уязвимата, най-красивата жена, която той някога бе срещал. Въпреки това нещо му подсказваше, че тя притежаваше железен характер.
А какво показваше гласът й? Акцентът й притежаваше типичната за Тексас динамика, но беше малко по-мек, което означаваше, че тя не беше оттук.
— Вирджиния — каза той.
Тя се стресна.
— Какво?
— Не сте живели тук винаги. Според мен сте родена доста далеч оттук. Предполагам във Вирджиния.
Тя се загледа още по-втренчено в дървото.
— На юг от Ричмънд. Не живея там от десет години.
— Също толкова, колкото и аз отсъствах от Тексас.
— Тръгнали сте преди войната.
Тя изрече тези думи, без да покаже никаква изненада, сякаш вече знаеше нещо за него. Дали в гласа й не се долавяше неодобрение? Като се имаше предвид как беше прекарал войната, Конър очакваше такова отношение и дори по-лошо.
— Махнах се оттук, но все още съм тексасец. Роден съм на плажа Индианола в деня, когато родителите ми слезли от кораба, с който пристигнали от Ирландия. Дойка ми е била индианка каранкава, израсъл съм в ранчо. Типичен тексасец — той се поколеба. — Има нещо, което трябва да призная.
Конър бръкна в сакото си с мисълта, че постъпваше правилно, като казваше истината още сега, когато можеше да види как жената щеше да приеме думите му.
— Бих се на страната на янките. Ако искате да ме застреляте, ето ви револвера ми.
Той бе направил предложението на шега, но в думите му се съдържаше невероятна болка.
Жената скръсти ръце и Конър можеше да се закълне, че видя очите й да се навлажняват.
— Не искам да ви убивам — каза тя.
— Това е добра новина, въпреки че много други с удоволствие биха го сторили. Имал съм доста лоши моменти в живота си, госпожице Кристъл Брейдън, но да получа куршум в гърдите определено ще бъде най-неприятният.
Този път шегата му я накара да се усмихне едва забележимо. За уморените очи на Конър тази усмивка беше като фойерверк в небето. Прие я за поредния добър знак.
— Странно — каза той, оставяйки се да бъде воден от инстинктите си, — за първи път от доста време имам чувството, че всичко ще се нареди добре.
Тя потисна вика си.
Тук нещо не беше наред, нещо различно от лошите му шеги. Необходима му беше цялата воля, за да се въздържи да не я прегърне.
— Няма да ви нараня. Имате думата ми. Просто не знам какво да направя с вас сега, освен да се уверя, че сте в безопасност. Щеше да ми бъде по-лесно, ако разбирах какво става.