— Имате ли нужда от нещо? — запита Елизабет Бек.
Точно сега имах нужда от много неща, но само поклатих глава в отговор.
— Изморен съм — казах аз. — Имах тежък ден. Трябва просто малко да подремна.
За миг тя се усмихна облекчено. Изглеждаше доволна, сякаш присъствието в дома на нейния личен убиец на полицаи, при това заспал, й беше достатъчно, за да я разтовари от някакъв непосилен протоколен ангажимент.
— Разбира се — каза тя. — Дюк ще ви заведе в стаята ви.
Тя задържа погледа си върху мен още около секунда. Въпреки бледността и напрегнатия си вид беше красива жена. Имаше тънки кости и хубава кожа. Преди трийсет години сигурно са й се лепили като мухи на мед, помислих си. Тя се обърна и изчезна в дълбините на огромната къща. Извърнах се към мъжа с костюма; предположих, че той е Дюк.
— Кога ще си получа оръжието?
Той не отговори. Посочи с пръст стълбището и ме последва по петите. После посочи следващото стълбище. Изкачихме се на третия етаж. Заведе ме до една врата, бутна я и тя се отвори. Влязох и се озовах в семпло мебелирана квадратна стая с дъбова ламперия. Всички мебели бяха стари и тежки — легло, гардероб, маса, стол. На пода имаше персийски килим. Изглеждаше тънък и протрит. Може би беше някаква безценна антика. Дюк се вмъкна покрай мен и ми показа вратата за банята. Държеше се като пиколо в хотел. После отново се провря покрай мен и се запъти към вратата.
— Вечерята е в осем — каза той. Само толкова. Отидох до вратата и я затворих. Не се чу никакъв звук, но когато я опитах, беше заключена отвън. Отвътре нямаше ключалка. Пристъпих към прозореца. Стаята ми беше в задната част на къщата и от нея се виждаше само океанът. Прозорецът ми гледаше право на изток; следващата твърда земя беше Европа. На петнайсет метра под мен морските вълни се разбиваха в скалите. Скоро щеше да настъпи приливът.
Върнах се назад и долепих ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Внимателно, сантиметър по сантиметър, огледах тавана, корнизите и всяка мебел поотделно. Нищо. Камери нямаше, а микрофони не ме интересуваха. Нямах намерение да вдигам шум. Седнах на леглото и събух дясната си обувка. Обърнах я с подметката нагоре и с нокти изтръгнах един гвоздей от тока. После извъртях гуменото капаче встрани като вратичка, обърнах отново обувката с тока надолу и я разтърсих силно. Отвътре изпадна малък пластмасов правоъгълен предмет и подскочи веднъж върху матрака на леглото. Беше безжичен предавател за електронна поща. Нищо особено. Подобни устройства се продават по магазините, но този беше програмиран да изпраща съобщения до един-единствен адрес. По размер беше колкото пейджър. Имаше клавиатурка с миниатюрни буквички. Включих го и написах кратко съобщение. После натиснах бутона SEND.
Съобщението гласеше: „Вътре съм.“
2
Истината е, че бях вътре вече цели единайсет дни. От онази влажна, дъждовна съботна вечер в Бостън, когато видях един мъртвец да пресича тротоара и да се качва в някаква кола. Не беше оптическа измама. Не беше някаква случайна, необяснима прилика. Нито игра на светлината. Беше човек, умрял преди десет години. Нямаше никакво съмнение. Изглеждаше приблизително с десет години по-стар оттогава и си носеше раните, които бяха причинили смъртта му.
Крачех по Хънтингтън Авеню на път към един бар, за който бях чувал. Беше късно вечер. Голямата зала на Бостънския симфоничен оркестър току-що бе отворила врати след края на концерта. А пък аз бях прекалено голям инат, за да мина на отсрещния тротоар и да избегна тълпите. И сега се провирах между тях. Между гъста маса от добре облечени, добре ухаещи хора, повечето възрастни. До тротоара бяха паркирани частни коли и таксита. Двигателите работеха; чистачките се мятаха напред-назад на неравни интервали. Видях мъжа да излиза от фоайето на залата вляво от мен. Беше облечен с тежък кашмирен балтон и носеше в ръка шал и ръкавици. Беше гологлав. Около петдесетгодишен. Едва не се сблъскахме. Аз се спрях. Той също. И както става обикновено в такива тротоарни сцени, няколко мига и двамата не се решавахме да помръднем, давахме си път един на друг, докато накрая тръгнахме едновременно. И пак спряхме. Отначало си казах, че сигурно не ме е познал. После по лицето му пробяга сянка. Нищо определено. Отстъпих крачка назад и той премина под носа ми към черния „Кадилак Дьовил“, който го очакваше до бордюра. Аз останах на място и видях как шофьорът седна зад волана и потегли. Чух свистенето на гумите по мокрия асфалт.
Запомних номера. Без да изпадам в паника. Без да оспорвам каквото и да било. Вярвах единствено на собствените си очи. В един-единствен миг десет години от живота ми се преобърнаха наопаки. Той беше жив. И това вещаеше огромни проблеми за мен.