Беше ден първи от тази история. Простих се мислено с бара. Върнах се право в хотела и започнах да звъня на полузабравени телефонни номера от времето, когато бях служил във военната полиция. Исках да се свържа с някой бивш колега, на когото имах пълно доверие, но оттогава бяха изминали шест години, а беше и късно в събота вечер, така че шансовете ми не бяха никак големи. Накрая се задоволих с някакъв тип, който твърдеше, че е чувал за мен, което може би имаше значение за крайния резултат, а може и да нямаше. Казваше се Пауъл и беше подофицер от администрацията.
— Можеш ли да провериш на чие име се води автомобил с цивилни регистрационни номера? — казах аз. — Като лична услуга?
Във всеки случай той знаеше кой съм и не се опита да го усуква. Продиктувах му данните. Казах му, че според мен колата е с частна регистрация, а не е от някоя служба за лимузини под наем. Той си записа телефона ми и обеща непременно да се обади на следващата сутрин. Ден втори.
Не го чух повече. Затова пък ме изпорти на властите. Предполагам, че на негово място всеки би постъпил така. Ден втори се падаше неделя и аз бях станал рано. Бях си поръчал закуска в стаята и седях до телефона в очакване да позвъни. В това време на вратата се почука. Минаваше десет. Погледнах през шпионката и видях двама души, застанали плътно един до друг, за да влязат в обсега на малката леща. Един мъж и една жена. С тъмни сака. Без палта. Мъжът носеше куфарче. И двамата бяха извадили някакви стандартни документи за самоличност и ги държаха високо, за да ги осветява лампата.
— Ние сме федерални агенти! — извика мъжът не много силно, но достатъчно, за да го чуя през вратата.
В такава ситуация не върви да се преструваш, че те няма. Самият аз много пъти съм бил на мястото на двамата в коридора. Ако не отворех, единият щеше да остане на пост пред вратата, докато другият доведе управителя с втория ключ. Така че им отворих и ги поканих да влязат.
Отначало се държаха предпазливо, но като видяха, че не съм въоръжен и нямам прекалено налудничав вид, се успокоиха. Подадоха ми служебните си карти и търпеливо изчакаха, докато ги разчета. Отгоре пишеше:
А отдолу:
По средата между двата надписа имаше какви ли не печати, водни знаци и други завъртулки. Както и снимки с имената на агентите, написани на машина. Мъжът се казваше Стивън Елиът, като оня поет. Април е най-жестокият месец. Е, по това поне спор няма. На снимката беше излязъл добре и си приличаше. Стивън Елиът беше между трийсет и четирийсетгодишен, набит, мургав, леко оплешивял, дружелюбно усмихнат. И на снимката, и още повече в действителност. Жената беше записана като Сюзан Дъфи. Сюзан Дъфи беше малко по-млада от Стивън Елиът. И малко по-височка. Беше със светла кожа, стройна и много привлекателна; освен това, откакто се бе снимала, си беше сменила прическата.
— Хайде де — казах, — претърсете стаята. Отдавна нямам какво да крия от вас, младежи.
Върнах им служебните карти и те ги прибраха във вътрешните джобове, като не пропуснаха да поразтворят саката си точно толкова, колкото да им видя пистолетите. Носеха ги в семпли, прибрани кобури под мишницата, с каишка през рамото. Под сакото на Елиът разпознах набраздената пластмасова ръкохватка на „Глок-17“; Дъфи пък имаше 19-ица, който е практически същият пистолет, съвсем леко по-малък. Беше под дясната й мишница, долепен плътно до гърдата. Сигурно беше левачка.
— Няма нужда да претърсваме стаята — каза тя.
— Дошли сме да си говорим за регистрационни номера — каза Елиът.
— Нямам кола — казах аз.
И тримата все още стояхме в равностранен триъгълник до вратата. Елиът продължаваше да стиска в ръка куфарчето си. Опитвах се да позная кой ли от двамата е шеф на другия. Май че нито единият. Май че бяха равни по чин. И то сравнително висок. Бяха добре облечени, но имаха уморен вид. Сигурно бяха работили цяла нощ и на сутринта бяха пристигнали отнякъде със самолет. Най-вероятно от Вашингтон.
— Може ли да седнем? — запита Дъфи.
— Разбира се — отвърнах аз. Но в един евтин хотел това не беше толкова лесна работа. Имаше един-единствен стол. Беше прибран под малкото бюрце, притиснато между стената и шкафа с телевизора. Дъфи го измъкна оттам и го обърна към леглото. Аз се настаних откъм страната на възглавниците. Елиът приседна внимателно в другия край, като положи куфарчето до себе си. Той продължаваше да се усмихва дружелюбно, а пък аз, кой знае защо, не намирах нищо фалшиво в усмивката му. Дъфи изглеждаше страхотно на стола. Височината на седалката й беше тъкмо по мярка. Беше с къса пола и черни найлонови чорапи, които леко просветляваха на коленете, където бяха най-изпънати.