— Вие сте Ричър, нали така? — запита Елиът. Отместих поглед от краката на Дъфи и кимнах. От такива като тях можеше да се очаква да знаят кой съм.
— Стаята се води на името на някой си Калхун — отбеляза Елиът. — Заплатена е в брой, за една нощ.
— Навик — казах аз.
— Днес ли си тръгвате?
— Трудно ми е да правя планове за повече от ден напред.
— Кой е тоя Калхун?
— Вицепрезидентът на Джон Куинси Адамс — казах аз. — Стори ми се подходящо за хотел като този. Отдавна вече изчерпах имената на всички президенти и минах на вицепрезидентите. Калхун е особен случай. Подал оставка, за да участва в сенатски избори.
— И бил ли е избран?
— Това не знам.
— А защо под фалшиво име?
— Навик — повторих аз.
Сюзан Дъфи беше вперила поглед в мен. Но не като в някакъв хахо. Сякаш й бях интересен. Или може би смяташе, че това е особено ценен подход при разпита. Навремето, когато самият аз водех разпити, постъпвах по същия начин. Деветдесет процента от задаването на въпроса е умението да изслушаш отговора.
— Говорихме с един военен полицай на име Пауъл — каза тя. — Помолили сте го да идентифицира собственика на автомобил по регистрационния номер.
Гласът й беше плътен, топъл и леко дрезгав. Не отговорих.
— Нашият компютър е програмиран така, че да сигнализира при задаване на този конкретен номер — продължи тя. — Още щом постъпи запитването за справка, ние вече знаехме. Веднага му позвънихме и го запитахме каква е причината за неговия интерес. Той ни каза, че запитването е постъпило от вас.
— Каза го с нежелание, надявам се — подметнах аз.
Тя се усмихна.
— Вашият приятел се опомни достатъчно бързо, за да ни даде грешен телефонен номер. Нямате причини да се притеснявате за колегиалността му.
— Но накрая ви даде и верния.
— Едва след като го заплашихме.
— Значи все пак военната полиция не е като едно време.
— За нас това е важен проблем — каза Елиът. — И той го разбра.
— Така че сега за нас и вие сте важна личност — добави Дъфи.
Извърнах глава встрани. Колкото и да съм извън играта, при тези нейни думи усетих лека тръпка. Започнах да си мисля, че от двамата сигурно тя е шефът. И страшно я биваше да разпитва.
— Цивилен гражданин иска справка за номер на автомобил — каза Елиът. — За какво ли му е нужно това? Може би автомобилът със съответния номер е чукнал леко неговия. Може да е сгазил човек и шофьорът да е избягал. Но нали затова си има полиция? А пък вие току-що сам ни казахте, че нямате кола.
— Може значи да сте видели някого да се вози в колата — каза Дъфи.
Тя остави въпроса си недоизказан. Като хубав малък капан. Параграф 22. Ако човекът, когото си видял в колата, е твой приятел, значи ти си мой враг. Ако пък ти е враг, аз съм готова да ти стана приятел.
— Вие, младежи, закусвали ли сте? — запитах аз.
— Да — отвърна тя.
— Е, и аз също.
— Знаем — каза тя. — Рум сървис, чиния палачинки, не много, с едно рохко яйце отгоре. И голяма кана черно кафе. Поръчано в седем и четирийсет и пет, сервирано в седем и петдесет и четири, платено в брой, плюс три долара бакшиш за келнера.
— А дали ми се услади, знаете ли?
— Във всеки случай сте си изяли всичко.
Елиът щракна заключалката на куфарчето си и вдигна капака. Извади сноп книжа, пристегнати с ластик. Хартията изглеждаше нова, но написаното върху нея беше размазано. Фотокопия на факсове, правени вероятно през нощта.
— Служебното ви досие — каза той.
В куфарчето му се виждаха и някакви снимки. Гланцови, черно-бели, формат двайсет на двайсет и пет. Вероятно правени от разстояние при наблюдение на обект.
— Вие сте служили тринайсет години във военната полиция — каза Елиът. — Повишен сте по бързата процедура през всички чинове от младши лейтенант до майор. С много медали и отличия. Началниците са ви харесвали. Били сте добър. Много даже.
— Благодаря — казах аз.
— Може да се каже, дори повече от добър. Единственият, до когото са прибягвали при определени случаи.
— Може и така да се каже.
— И въпреки това са допуснали да се лишат от вас.
— Бях СЛОС-нат — казах аз.
— Били сте слоснат? — повтори Дъфи.
— Съкращения на личния офицерски състав. В армията много си падат по инициалите. Студената война беше свършила, последва орязване на военните разходи, свиване на общата численост и тъй нататък. Не им трябваха повече хора за определени случаи.