— Но армията продължава да си съществува. Не са орязали всички.
— Не, не са.
— А защо тъкмо вас?
— И да ви кажа, едва ли ще разберете.
Той не се опита да спори.
— Бихте могли да ни помогнете — каза Дъфи. — Кого видяхте в колата?
Не отговорих.
— Имаше ли дрога в армията? — залита Елиът.
Аз се усмихнах.
— Какво е една армия без дрога! — казах. — Военните си падат по дрогата. Германците изобретиха екстази. Уж за потискане на апетита. ЦРУ измисли ЛСД, изпробва го на американски войници. Армията е това, което й тече във вените.
— Нещо като увеселително заведение, а?
— Средната възраст на един новобранец е осемнайсет години. Вие какво очаквате?
— Наркотиците бяха ли проблем?
— Ние гледахме да не го раздуваме. Някой си излязъл в градски отпуск, взел, че изпушил една-две цигари в леглото с мацката, голяма работа! Едва ли не предпочитахме да пушат трева, вместо да се налокат с бира и да се сбият. Извън казармата беше по-добре да са хрисими, отколкото да буйстват.
Дъфи погледна към Елиът и той изчопли с нокът снимките от дъното на куфарчето. Подаде ми ги. Бяха четири на брой. Всичките зърнести и леко размазани. На всяка се виждаше същият кадилак, който бях забелязал предишната вечер. Познах го по номера. Беше паркиран в някакъв обществен гараж. До багажника бяха застанали двама типове. На две от снимките капакът беше затворен. На другите две — отворен. Двамата гледаха нещо вътре. Не можеше да се каже какво. Единият беше латиноамериканец. Другият беше по-възрастен, бял и с костюм.
Сигурно Дъфи бе наблюдавала лицето ми.
— Не е ли това мъжът, когото видяхте?
— Не съм казвал, че съм видял някого.
— Латиноамериканецът е крупен наркотрафикант. Всъщност главният дистрибутор за целия район на Лос Анджелис. Не може да го докажем, разбира се, но иначе знаем всичко за него. Седмичната му печалба сигурно възлиза на милиони. Живее като император. И при все това е дошъл на крака до Портланд, щата Мейн, за да се срещне с този, другия.
Пипнах с пръст една от снимките.
— Това в Портланд ли е?
Дъфи кимна.
— В един обществен гараж в центъра. Преди около два месеца. Аз лично направих снимките.
— Че кой тогава е другият?
— Не сме сигурни. Разбира се, проверихме номера на кадилака. Води се регистриран на някаква корпорация на име „Бизар Базар“. Със седалище в Портланд, щата Мейн. Доколкото знаем, започнала е като някаква невзрачна фирмичка за внос на разни ориенталски джунджурии. Сега се специализира в персийски килими. И доколкото знаем, собственик на тази фирма е някакъв тип на име Закари Бек. Предполагаме, че на снимката е самият той.
— Което означава, че е нещо огромно — допълни Елиът. — Ако тоя приятел от Лос Анджелис е готов да долети до другия край на страната, за да се срещне с него, значи Бек стои поне с две стъпала по-високо. А да си две стъпала над тоя тип, значи си направо в стратосферата, повярвайте ми. Нашият Закари Бек е голяма клечка, а си прави шегички с нас. Килими внасял, моля ви се!
— Съжалявам — казах аз. — Не съм го виждал преди.
— Не съжалявайте — каза Дъфи, като се наведе напред. — За нас е по-добре, ако не е бил този, когото сте видели снощи. Ние вече знаем кой е. Предпочитаме да сте видели някой от съучастниците му. Така бихме могли да се опитаме да се доберем до него.
— Че не може ли направо?
Неловко мълчание. Стори ми се, че са леко смутени.
— Имаме проблем — каза накрая Елиът.
— На мен ми се стори, че разполагате с доста солидни улики срещу латиноса. Имате и снимки, от които е ясно, че се познава с този Бек.
— Снимките не са редовни — каза Дъфи. — Направих грешка.
Още мълчание.
— Гаражът се оказа частна собственост — каза тя. — Намира се под сграда с фирмени офиси. А аз нямах заповед за обиск. Според Четвъртата поправка тези снимки нямат правна стойност.
— Не може ли да излъжете? Да кажете, че сте били на позиция извън гаража?
— Физически е невъзможно. Защитата веднага ще го установи по вътрешното разположение на сградата и целият ни доказателствен материал ще рухне.
— Важно ни е да знаем кого сте видели — каза Елиът.
Не отговорих.
— Наистина ни е важно — добави Дъфи. Каза го тихо, но с глас, способен да накара всеки мъж да се хвърли от най-високата сграда. При това нямаше никаква преструвка. Никаква женска хитрост. Тя дори не си даваше сметка колко е убедителна. Просто й беше важно да знае.
— Защо? — запитах.
— Защото трябва да поправя грешката си.
— Всички правим грешки.
— Изпратихме наш агент да разследва Бек — каза тя. — Под прикритие. Жена. И тя изчезна.