Преминахме щатската граница и бяхме вече на трийсетина километра от Портланд, когато Ричард се размърда неспокойно на седалката, обърна се назад и внимателно огледа колите по платното, след което ми каза да отбия на следващия разклон. Излязохме на тесен път, който водеше право на изток, към Атлантическия океан. Минахме под надлеза на междущатската магистрала М-95 и продължихме още близо трийсетина километра през ниските гранитни хълмове, издадени като назъбени носове в морето. Помислих си, че такъв пейзаж може би изглежда фантастично през лятото, но сега беше още студено и голо. Тук-там се виждаха недорасли дървета, брулени от вятъра, носещ пръски морска вода, и оголени скали, от които бурите бяха отмили тънкия слой почва. Пътят се виеше и лъкатушеше през трудния терен, сякаш се опитваше насила да се провре колкото се може по на изток. Далеч напред за миг зърнах метално сивата повърхност на океана. Продължавахме да криволичим покрай вдадени навътре заливчета и остри, продълговати носове, между които се виждаха закътани плажове с груб, едър пясък. Внезапно пътят направи два остри завоя — първо наляво и веднага след това рязко надясно, и се изкачи върху продълговато било, преминаващо в нос с формата на човешка длан, с един издължен пръст, който се врязваше далеч напред в морето. Беше някакъв скалист полуостров, широк стотина метра и дълъг близо километър. По волана усещах как страничният вятър лашка бясно колата. Докато карах по хребета на полуострова, далеч напред забелязах редица хилави вечнозелени дръвчета, които сякаш се опитваха да прикрият някаква висока гранитна стена, но засега не им достигаше нито височина, нито плътност на короните. Стената беше висока може би два и половина метра. Отгоре беше увенчана с гъсти спирали остра като бръснач бодлива тел. На равни разстояния по протежението й бяха монтирани охранителни прожектори. Беше истински отбранителен вал, преграждащ полуострова през цялата му стометрова ширина. В двата си края се спускаше стръмно надолу и стигаше чак до повърхността на морето. Масивните й основи бяха иззидани върху огромни каменни блокове, обрасли с мъх. Точно по средата й имаше желязна порта. Беше затворена.
— Ето — каза Ричард Бек, — тук живея.
Пътят отвеждаше право към портата. Оттам продължаваше като дълга права алея за коли, в края на която се виждаше къща от сив гранит. Беше на самия връх на полуострова, насред океана. От вътрешната страна на портата имаше едноетажна постройка, нещо като железопътен кантон или голяма портиерна. От същия материал и в същия стил като главната къща, само че много по-малка. Беше построена върху общ фундамент с външната стена.
— Свирни с клаксона — каза Ричард Бек.
Върху въздушната възглавница на волана имаше малък знак с формата на свирка. Натиснах го с пръст и клаксонът бибипна учтиво. Видях как стъкленото око на охранителната камера върху пилона на портата се наведе към мен и ме огледа. Мина доста време, преди вратата на портиерната да се отвори. Отвътре излезе някакъв тип в тъмен костюм. Самият костюм имаше вид, като да е купен от магазин за гиганти, при това положително беше най-големият номер в каталога. Което не пречеше да му стяга в раменете и да му е леко къс в ръкавите. Собственикът на фамозния костюм беше значително по-едър от мен, което го правеше тотално нестандартен за човешко същество. Беше истински великан. Той се приближи до портата, без да я отваря, и надникна навън. Дълго ме оглежда, после хвърли бегъл поглед на хлапака. Отключи и дръпна крилата навътре.
— Карай право към къщата — каза Ричард. — Не спирай. Тоя тип не ми е много симпатичен.
Минах през портата, без да спирам. Карах бавно, като се оглеждах. Като попаднеш на ново място, първото нещо е да намериш изхода. И в двата си края стената стигаше чак навътре в прибоя. Беше твърде висока, за да я прескоча, а заради бодливата тел отгоре не можеше да се преодолее и с катерене. Зад нея навътре в двора имаше ивица от около трийсетина метра разчистено, напълно открито пространство. Един вид ничия земя. Или минно поле. Охранителните прожектори бяха насочени така, че да го покриват изцяло.