Заслуша се.
„В нечий дом звъни телефон“.
Продължи забързано напред.
„Някой би трябвало да вдигне“ — помисли си.
Седна разсеяно на тротоара, за да извади камъче от обувката си.
— Някой! — викна той и скочи. — Аз! Мили Боже, какво ми става!
Разсмя се гръмогласно. Завъртя се. Коя бе къщата? Онази!
Втурна се през градината, прелетя през стъпалата, влетя в къщата и се озова в тъмния хол.
Вдигна рязко слушалката.
— Ало! — извика.
Бзззззззз.
— Ало, ало!
Бяха затворили.
— Ало! — изкрещя той и удари телефона. — Безмозъчен идиот! — викна на себе си. — Седиш на онзи тротоар, глупак нещастен! Ах ти, проклет непоправим глупак!
Стисна телефона.
— Хайде, звънни отново! Хайде!
И през ум не му бе минавало, че може да има и други останали на Марс. През цялата седмица не бе видял жива душа. И бе решил, че всички градчета са опустели като това.
А сега се взираше в ужасния черен апарат и трепереше. Телефонната мрежа свързваше всички населени места на планетата. От кое от трийсетте градчета бе дошло обаждането?
Не знаеше.
Чакаше. Отиде до непознатата кухня, размрази малко боровинки и ги изяде безрадостно.
— Никой не е звънял — промърмори. — Сигурно е паднал някой стълб и телефонът е звъннал сам.
Но нима не бе чул щракането, което означаваше, че някой бе побързал да затвори?
Прекара остатъка от нощта в хола.
— Не заради телефона — казваше си. — Просто нямам какво друго да правя.
Слушаше как тиктака часовникът му.
— Тя няма да се обади пак. Никога вече няма да набере номер, от който не са й отговорили. И може би точно сега звъни на другите номера в града! А аз седя тук… Чакай малко! — Разсмя се. — Защо все използвам женски род?
Премигна.
— Спокойно би могъл да е и „той“, нали така?
Сърцето му заби по-бавно. Изпита голям студ и пустота.
Страшно много му се искаше да е „тя“.
Излезе от къщата и застана насред улицата в слабата светлина на утрото.
Заслуша се. Не се чуваше никакъв звук. Никакви птици. Никакви коли. Само туптенето на сърцето му. Туп, пауза, отново туп. Лицето го болеше от напрягане. А вятърът подухваше леко, съвсем леко, развяваше пешовете на палтото му.
— Ш-ш-ш — прошепна той. — Слушай.
Завъртя се бавно в кръг, обръщаше глава от една смълчана къща към друга.
Ще набира номер след номер, помисли си. Трябва да е жена. Защо ли? Защото само жена би продължила да се обажда. Един мъж не би го направил. Мъжът е независим. Да съм се обаждал на някого? Не! И през ум не ми е минавало. Трябва да е жена. Трябва, за Бога!
Слушай.
Някъде далеч под звездите зазвъня телефон.
Затича се. Спря, за да се ослуша. Отново звън, съвсем тих. Пробяга още няколко крачки. Сега беше по-силен. Втурна се по някаква уличка. Още по-силно! Отмина шест къщи, после още шест. Много по-силно! Стигна до къщата, но вратата й бе заключена.
Телефонът звънеше отвътре.
Запрати един стол от верандата през прозореца на гостната и скочи след него.
Телефонът млъкна, преди да успее да го докосне.
Вървеше из къщата от стая в стая, чупеше огледала, късаше завеси, зарита печката в кухнята.
Накрая, съвсем изтощен, взе тънкия телефонен указател, включващ всеки телефонен номер на Марс. Петдесет хиляди имена.
Започна с номер едно.
Амелия Еймс. Набра номера й в Ню Чикаго, на сто мили отвъд мъртвото море.
Никакъв отговор.
Номер две живееше в Ню Ню Йорк, на пет хиляди мили през сините планини.
Никакъв отговор.
Звъня на номер три, четири, пет, шест, седем, осем. Пръстите му се тресяха и едва задържаха слушалката.
— Ало? — отговори женски глас.
— Ало? — изкрещя Уолтър. — О, Господи, ало!
— Това е запис — изрецитира женският глас. — Госпожица Хелън Арасумян не е вкъщи. Желаете ли да оставите съобщение, за да може да ви се обади, когато се върне? Ало? Това е запис. Госпожица Арасумян не е вкъщи. Желаете ли да оставите съобщение…
Той затвори.
Седна. Устните му трепереха.
Размисли и отново набра същия номер.
— Когато госпожица Хелън Арасумян се върне, предайте й да върви по дяволите — каза в слушалката.
Звъня в Марсиански възел, в централите на Ню Бостън, Аркадия и Рузвелт Сити с надеждата, че това са най-логичните места, от които би се обадил някой; след това започна да се свързва с градските управи и други обществени институции във всяко градче. Обади се в най-добрите хотели. Има си хас някоя жена да стои настрана от лукса.
Внезапно спря, плесна силно с ръце и се разсмя. Разбира се! Провери в указателя и набра междуградски разговор до най-големия козметичен салон в Ню Тексас Сити. Че къде другаде една жена би се размотавала с кал по лицето и би седяла под сешоар, ако не в покрит с кадифе и обсипан с диаманти козметичен салон!