Телефонът иззвъня. В другия край някой вдигна слушалката.
— Ало? — каза женски глас.
— Това е запис — заяви Уолтър Грип. — Ще дойда да вдигна заведението във въздуха.
— Това не е запис — отвърна женският глас. — Ало! Ох, здравейте, значи има останал жив човек! Къде сте?
И нададе радостен възглас.
Уолтър едва не припадна.
— Вие! — Скочи на крака с разширени от възбуда очи. — Мили Боже, ама че късмет, как се казвате?
— Дженевиев Селсър! — Тя заплака в слушалката. — О, толкова се радвам да ви чуя, който и да сте!
— Уолтър Грип!
— Уолтър, здравей, Уолтър!
— Здравей, Дженевиев!
— Уолтър. Толкова хубаво име. Уолтър, Уолтър!
— Благодаря.
— Уолтър, къде си?
Гласът й бе тъй мил, сладък и хубав. Той притисна слушалката до ухото си, за да може да му шепне в нея. Почувства как едва ли не се понася във въздуха. Бузите му горяха.
— Аз съм в Марлин Вилидж — каза той. — Аз…
Бззз.
— Ало?
Бззз.
Натисна вилката. Нищо.
Някъде порив на вятъра бе повалил стълб. Дженевиев Селсър бе изчезнала толкова бързо, колкото се бе появила.
Набра отново, но линията бе мъртва.
— Е, така и така зная къде е. — Изтича навън. Слънцето се издигаше в небето, докато изкарваше малката кола от непознатия гараж, натрупа на задната седалка храна от къщата и полетя по магистралата с осемдесет мили в час към Ню Тексас Сити.
Хиляда мили. Дръж се, Дженевиев Селсър, скоро ще ме чуеш отново!
Натискаше клаксона на всеки завой.
По залез-слънце, след цял ден невъобразимо каране, отби от пътя, събу тесните обувки, изтегна се на седалката и сложи сивата мека шапка върху уморените си очи. Дишането му стана бавно и равномерно. Вятърът духаше и звездите светеха нежно над него в сумрака. Марсианските планини, издигащи се вече милиони години, го заобикаляха от всички страни. Звездната светлина блещукаше по кулите на едно малко марсианско градче, не по-голямо от шахматна дъска сред сините хълмове.
Лежеше в полудрямка, някъде между съня и будуването. Прошепна. Дженевиев. О, Дженевиев, сладка Дженевиев — запя тихо, — годините идват, годините отлитат. Но, Дженевиев, сладка Дженевиев… Усещаше топлина в себе си. Чуваше нейния тих нежен глас. Ало, ох, здравей, Уолтър! Това не е запис. Къде си, Уолтър, къде си?
Въздъхна и вдигна ръка да я докосне на лунната светлина. Дългата тъмна коса се развяваше на вятъра; прекрасна коса. Устните й бяха като червени бонбончета. Бузите — като прясно откъснати свежи рози. Тялото й бе лека мъгла, а нежният й сладък глас му напяваше отново думите на старата тъжна песен О, Дженевиев, сладка Дженевиев, годините идват, годините отлитат…
Заспа.
Пристигна в Ню Тексас Сити в полунощ.
Спря пред козметичен салон „Делукс“ и извика.
Очакваше да изскочи навън, цялата парфюм и смях.
Нищо не се случи.
— Заспала е.
Отиде до вратата.
— Ето ме! — извика той. — Здравей, Дженевиев!
Градчето лежеше смълчано под светлината на двете луни. Някъде брезентов навес плющеше на вятъра.
Отвори широко стъклената врата и пристъпи вътре.
— Хей! — Засмя се неспокойно. — Не се крий! Знам, че си тук!
Претърси всяка кабинка.
Откри малка кърпичка на пода. Миришеше толкова хубаво, че едва не изгуби самообладание.
— Дженевиев…
Подкара колата по пустите улици, но не видя никого.
— Ако това е някакъв номер…
Намали.
— Чакай малко. Разговорът прекъсна. Може пък тя да е тръгнала към Марлин Вилидж, докато аз съм карал насам! Сигурно е поела по старото Крайбрежно шосе. Разминали сме се през деня. Откъде е можела да предположи, че ще тръгна насам? Не съм й го казал. И така се е уплашила при прекъсването, че се е втурнала към Марлин Вилидж да ме намери! А аз съм тук. Господи, що за идиот съм!
Наду клаксона и излетя от градчето.
Кара цялата нощ. Непрекъснато си мислеше: ами ако не ме чака в Марлин Вилидж?
Не биваше да мисли за това. Тя трябваше да е там. И той щеше да изтича към нея и да я прегърне. А може би дори и да я целуне — веднъж, по устните.
Дженевиев, сладка Дженевиев, засвири си той и вдигна сто мили в час.
Марлин Вилидж бе потънал в тишина на разсъмване. В магазините още горяха жълти светлини, а джубоксът бе свирил сто часа без прекъсване, докато най-сетне не се чу електрическо пращене и апаратът млъкна; така тишината бе станала пълна. Слънцето стопляше улиците и студеното пусто небе.