Уолтър зави по главната улица, без да гаси фаровете, натискаше клаксона — по шест пъти на единия ъгъл и по шест пъти на другия. Взираше се във фирмените надписи. Лицето му бе побеляло и уморено, потните му длани се хлъзгаха по волана.
— Дженевиев! — викна той в безлюдната улица.
Вратата на един козметичен салон се отвори.
— Дженевиев! — Той спря колата.
Дженевиев Селсър стоеше на отворената врата на салона, докато тичаше към нея. В ръцете й имаше отворена кутия шоколадови бонбони с крем. Пръстите й бяха пълни и бледи. Излезе на светло и разкри лицето си — кръгло и дебело, с очи като две огромни яйца, тикнати в някакво бяло тесто. Краката й бяха дебели като пънове, движеше се тежко и тромаво. Косата й имаше неопределен кафяв оттенък и бе правена и преправяна в нещо като птиче гнездо. Нямаше абсолютно никакви устни и компенсираше това с голяма червена мазна уста, която ту се отваряше радостно, ту се затваряше разтревожено. Беше изскубала веждите си до две тънки като антени линийки.
Уолтър спря. Усмивката му се стопи. Стоеше и я гледаше.
Тя изпусна кутията със сладкиши на тротоара.
— Вие ли сте… Дженевиев Селсър? — Ушите му звъняха.
— Вие ли сте Уолтър Гриф? — попита тя.
— Грип.
— Грип — поправи се тя.
— Здравейте — сдържано каза той.
— Здравейте.
Здрависаха се.
Пръстите й бяха лепкави от шоколад.
— Е — каза Уолтър Грип.
— Какво? — попита Дженевиев Селсър.
— Просто казах „Е“ — каза Уолтър.
— О.
Беше девет вечерта. Бяха си устроили пикник за целия ден, а за вечеря бе приготвил филе миньон, което не й хареса, тъй като бе много недопечено. Наложи се да го сложи на огъня още малко, но пък се получи прекалено препечено, препържено или нещо подобно. Той се разсмя.
— Хайде на кино!
Тя каза добре и го хвана под ръка с шоколадовите си пръсти. Гледаше й се обаче единствено един филм отпреди петдесет години, с Кларк Гейбъл.
— Не е ли убийствен? — Тя захихика. — Не е ли убийствен?
Филмът свърши.
— Пусни го отново — нареди тя.
— Отново ли? — повтори той.
— Да.
Когато се върна, тя се притисна в него и го прегърна с лапите си.
— Не си точно каквото очаквах, но все пак биваш — призна му.
— Благодаря — отвърна той и преглътна.
— Ах, този Гейбъл! — възкликна тя и го ощипа по крака.
— Ох! — каза той.
След филма тръгнаха на покупки по смълчаните улици. Тя разби една витрина и облече най-крещящата рокля, която успя да намери. Изля цяло шише парфюм върху косата си и заприлича на мокро овчарско псе.
— На колко си години? — поинтересува се той.
— Познай. — Поведе го по улицата, ръсеше капки след себе си.
— Ами, към трийсет — каза той.
— Е, само на двайсет и седем съм! — сопна му се тя. — Я, поредната сладкарница! Честно казано, живея си царски, откакто гръмна цялата дандания. Никога не съм обичала моите, бяха пълни глупаци. Заминаха за Земята преди два месеца. Трябваше да ги последвам с последната ракета, но реших да остана. И знаеш ли защо?
— Защо?
— Защото всички се заяждаха с мен. Затова останах тук, където мога да се поливам по цял ден с парфюм, да пия по хиляда бири и да се тъпча със сладко, без някой да ми казва — хей, това е пълно с калории! И ето ме тук!
— Ето те тук. — Уолтър затвори очи.
— Става късно. — Тя го погледна.
— Да.
— Уморена съм.
— Странно. Аз пък не мога да мигна.
— О — каза тя.
— Мога да будувам цяла нощ — каза той. — Знаеш ли, в „При Майк“ има хубави плочи. Ела, ще ти ги пусна.
— Уморена съм. — Тя го стрелна с лукав блеснал поглед.
— Аз пък съм съвсем буден — каза той. — Шантава работа.
— Да се върнем в козметичния салон — каза тя. — Искам да ти покажа нещо.
Въведе го през стъклената врата и се спря пред една голяма бяла кутия.
— Когато тръгнах от Тексас Сити, взех ето това — каза тя и развърза розовата панделка. — Помислих си, е, нали съм единствената жена на Марс, а той е единственият мъж, така че…
Вдигна капака и разгъна шумолящата розова хартия. Потупа нещото вътре.
— Ето.
Уолтър Грип зяпна.
— Какво е това? — попита той, усещаше как се разтреперва.
— Не се ли сещаш, глупчо? Само дантели, бяло, фино и тъй нататък.
— Не, не се сещам.
— Сватбена рокля, глупчо!
— Нима?
Затвори очи. Гласът й звучеше все така нежно, спокойно и сладко, също като по телефона. Но когато отвори очи и я погледна…
Отстъпи назад.
— Колко е красива.
— Нали?
— Дженевиев. — Хвърли поглед към вратата.