— Да?
— Дженевиев, трябва да ти кажа нещо.
— Да? — Тя пристъпи към него. Парфюмът около кръглото й бяло лице почти го задушаваше.
— Това, което искам да ти кажа, е…
— Да?
— Сбогом!
Изхвръкна навън и се озова в колата, преди тя да успее да изкрещи.
Тя изтича навън и застана на бордюра, докато той потегляше.
— Уолтър Гриф, връщай се веднага! — викна тя, размахваше ръце.
— Грип — поправи я той.
— Грип! — изкрещя тя.
Колата се понесе по притихналата улица въпреки нейните писъци и тропане с крак. Изгорелите газове развяха бялата рокля, стисната в месестите й ръце. Звездите ярко светеха. Колата изчезна в пустинята и мрака.
Кара, без да спира, три дни и три нощи. Веднъж му се стори, че го преследва друга кола, изби го трескава пот и сви по друго шосе, пресичаше самотния марсиански свят, минаваше през малки мъртви градчета. Продължи да кара една седмица и един ден, докато Марлин Вилидж не остана на десет хиляди мили зад гърба му. После спря в едно малко градче, Хортвил Спрингс, с няколко малки магазинчета, в които можеше да включи осветлението за цяла нощ, и ресторантчета, в които да седи и да си поръчва храна. Заживя там, с два натъпкани фризера, пълни с продукти за сто години, пури за десет хиляди дни и хубаво легло с мек дюшек.
И когато от време на време през дългите години телефонът иззвънява, не отговаря.