— А другото момиче?
Все така с гръб към него, незримото момиче протегна лявата си ръка с недвусмислено обърнат надолу палец.
— Благодаря — прошепна Ваймс на тайната си информаторка. — Много ми помогна.
Той умислено пое обратно по стълбите през кордона от обърнати гърбове и с благодарност зърна Уиликинс в пералното по пътя. Икономът не му обърна гръб, което беше облекчение.[7]
Той сгъваше ризи с такова старание и съсредоточеност, с каквото иначе би подходил към вещото отрязване на ухото на победен противник. Когато ръкавелите на безупречно чистия му жакет се поотдръпваха леко, човек можеше да зърне част от татуировките по китките му, но за щастие не и да разчете надписите по тях.
— Уиликинс, какво им става на прислужничките, та се връткат? — започна направо Ваймс.
Уиликинс се усмихна.
— Стар обичай, сър. Има си причина, разбира се. Често има такава, ако обичаят е адски тъп. Без да се обиждате, командире, но като ви познавам, бих ви предложил да оставите врътливите прислужнички да си се връткат, докато не влезете в тукашното положение, тъй да се каже. Между другото, Нейно благородие и младият Сам са в детската стая.
Няколко минути по-късно Ваймс, след известен брой проби и грешки, влезе в нещо като леко позастарял рай.
Ваймс открай време не беше особено богат на роднини. Малцина биха признали с ентусиазъм, че далечният им предшественик е цареубиец. Всичко това, разбира се, си беше история и новият херцог на Анкх все се чудеше как сега историческите книги възхваляват паметта на стария Каменолики — стража, светил маслото на проклетия гадняр на трона и внезапно отворил място за свобода и законност. Ваймс беше разбрал, че хората сами си коват историята. От своя страна лорд Ветинари беше човек, разполагащ с достъп и ключове от множество убедителни механизми, по една щастлива случайност оставени в наследство от цареубийственото време и понастоящем все така добре смазани в подземието. Наистина хората сами си коват историята, а лорд Ветинари можеше да я претопи… в каквото си пожелае. И така, омразният цареубиец чудодейно изчезна — никога не го бе имало, сигурно сте в грешка, изобщо не сме чували за него, няма такъв човек — и бе заменен от героичния, макар и печално недоразбран Покосител на тирани Ваймс Каменоликия, прочутия предтеча на Негова светлост високо уважаемия херцог на Анкх, командир сър Самюъл Ваймс. Историята беше чудно нещо — изменчива като морето, а Ваймс беше поел по прилива.
В рода му се живееше от поколение за поколение. Никога не беше имало наследства, семейни бижута, кърпички, бродирани от разни отдавна починали лели, нито интересни стари амфори от бабиния таван, за които да се надяваш начетеният младеж, знаещ всичко за антиките, да ти каже, че струват по хиляда долара, та да се пръснеш от самодоволство. И нямаше абсолютно никакви пари, само известна сума неплатени дългове. В тази детска стая обаче стояха прилежно натрупани поколения играчки и всевъзможни игри. Вярно, някои бяха малко похабени от дълга употреба, особено люлеещото се конче, което на практика беше в реален размер и имаше истинско кожено седло със сбруя, направена (както Ваймс недоверчиво установи, след като я потърка с пръст) от истинско сребро. Имаше и форт, достатъчно голям да побере някое отбраняващо го хлапе ведно с множество обсадни оръдия с детски размер, с които да се атакува, вероятно с помощта на безбройните сандъци оловни войници, до един оцветени в подобаващи полкови цветове и изпипани до най-малката подробност. Ваймс за една бройка не залази на четири крака да се заиграе с тях. Имаше и макетни яхти, и толкова голямо плюшено мече, че за един ужасен миг Ваймс се стресна да не би да е препарирано, имаше и катапулти, и бумеранги, и планери… и насред всичко това малкият Сами стоеше парализиран, почти разплакан от съзнаването, че независимо колко се мъчи, просто не може да си играе с всичко едновременно. Просто нямаше нищо общо с детството на Ваймс и играта на акидий, при която се играеше с истински лайна.
Докато очните им ябълки плахо следяха люлеещото се конче със страховито големи зъби, Ваймс спомена на жена си за обидно връткащите се прислужнички. Тя само сви рамене и обобщи:
— Те така си правят, скъпи. Така са свикнали.
— Как изобщо го казваш? Та това е толкова унизително!
Лейди Сибил беше усвоила съвършено спокоен и разбиращ тон за дискусиите със съпруга си.
— Така е, защото, формално погледнато, те са унизени. Прекарват много време да обслужват хора, които са по-важни от самите тях. А ти си начело на списъка с важните, скъпи.
7
Уиликинс беше отличен иконом и/или благороден благороднически служител, когато случаят го изискваше, но дълги години беше градил кариера като запален уличен побойник и се беше научил никога да не обръща гръб на някого, който по всяка вероятност е въоръжен.