— Но аз не се смятам за по-важен от тях! — разпали се Ваймс.
— Струва ми се, че разбирам за какво говориш и то ти прави чест, наистина ти прави чест — кимна Сибил, — но това, което всъщност говориш, е нелепо. Ти си херцог, командир на Градската стража и… — тя млъкна.
— Дежурен по дъска — автоматично додаде Ваймс.
— Да, Сам, най-високото звание, с което може да те удостои кралят на джуджетата. — В очите на Сибил просветнаха пламъчета. — Дежурен по дъска Ваймс: човекът, който може да изтрие писанията, лицето, което може да заличи наличното. Това си ти, Сам! И ако беше убит, целият държавен апарат щеше да скочи на крака, а той, уви, не би се трогнал от смъртта на една прислужничка. — Тя вдигна ръка, понеже Ваймс отвори уста, и продължи: — Знам, че ти би, Сам, но макар да съм сигурна, че са чудесни момичета, се опасявам, че ако починат, някое семейство, а може би и някой младеж ще бъдат неутешими, но останалата част от света така и няма да разбере. И ти, Сам, знаеш, че това е истина. Ако ти обаче бъдеш убит, боже опази, моля се всеки път, като тръгнеш на дежурство, не само Анкх-Морпорк, а целият свят мигновено ще научи за това. Може да се разразят войни и подозирам, че позицията на Ветинари може да стане малко по-опасна. Ти си по-важен от момичетата на служба. Ти си по-важен от всеки друг в Стражата. Според мен бъркаш стойност с важност. — Тя лепна целувка на разтревоженото му лице. — Каквото и да си мислиш, че си бил някога, Сам Ваймс, вече си израснал, и то заслужено. Нали знаеш, каймакът винаги изплува отгоре!
— Лайната също — автоматично отговори Ваймс, макар че на мига съжали.
— Как не те е срам да говориш така, Сам Ваймс! Може да си бил недодялан, необработен диамант, но си се шлифовал! И колкото и да спориш, съпруже мой, вече не си човек от народа, но все ми се струва, че си народен човек, и мисля, че на народа му е доста по-добре от това, чуваш ли?
Малкият Сам изви към баща си обожаващ поглед, докато люлеещото се конче галопираше. Изправен срещу сина и съпругата си, Ваймс нямаше никакъв шанс. Той толкова оклюма, че лейди Сибил, съвсем по женски, опита малко да го разтуши:
— В края на краищата, Сам, ти очакваш от твоите хора да си вършат работата, напи така? По същият начин домакинката очаква момичетата да си вършат тяхната.
— Това е различно, съвсем различно! Ченгетата гледат хората в очите и при това никога не съм им забранявал да си побъбрят с някого. Все пак този някой може да даде ценна информация! — Ваймс знаеше, че това формално е вярно, но из повечето градски улици всеки, зърнат да казва на полицай нещо по-ценно от това колко е часът, скоро откриваше, че му се налага да се храни с помощта на сламка. При все това аналогията беше вярна, каза си той или щеше да си каже, ако беше на ти с аналогиите. Само защото си част от нечий персонал, не значи, че трябва да се държиш като някаква марионетка, навита с ключе…
— Да ти кажа ли причината за връткащите се прислужнички, Сам? — въздъхна Сибил, а малкият Сами гушна огромното плюшено мече, което го стресна, изръмжавайки. — Обичаят е въведен по времето на дядо ми по повеля на баба ми. По онова време сме се забавлявали непрекъснато с десетки гости през някои от почивните дни. Естествено, част от тези гости са били младежи от много добри семейства в града, доста добре образовани и пълни с жизненост и енергия.
Сибил обърна очи към малкия Сам и с облекчение установи, че вече подрежда няколко войничета.
— Прислужничките от своя страна по стечение на обстоятелствата не са добре образовани и, срам ме е да го кажа, може би са били леко по-услужливи към хора, които са приемали за високопоставени.
Тя започваше да се изчервява и посочи с пръст малкия Сами, за нейна радост все тъй вглъбен във войничетата.
— Сигурна съм, че ти е ясна картинката, нали, Сам? Не ще й дума. А баба ми, която почти безрезервно би намразил, имаше благоприлични убеждения и в тази връзка разпореди, че всички прислужнички не само трябва да се въздържат от разговори с посетителите от мъжки пол, а и да не обръщат очи към тях, под заплаха от уволнение. Може да се каже, че добрите намерения са я подтикнали към жестокост, но като се замислиш, не е било кой знае каква жестокост. Като им дойде времето, прислужничките напускат резиденцията с добри препоръки и без да се свенят да сложат бяла рокля на сватбата си.
— Но аз съм щастливо женен — контрира Ваймс, — а и не мога да си представя Уиликинс да рискува да си навлече гнева на Чистофайна.
— Да, скъпи, и ще си поговоря по въпроса с госпожа Съдини. Това обаче е провинция, Сам. Тук нещата се случват малко по-бавно. А сега защо не заведеш Сами да види реката? Вземи и Уиликинс — той знае пътя.