Сами нямаше кой знае каква потребност да го забавляват. Той всъщност сам си създаваше забавления, изобретявайки ги в огромни количества от видяното навън, от приказките, с които го приспиваха нощем, или от някоя пърхаща мисъл, току стрелнала се през главата му. Пък и напоследък все по-често говореше за господин Свирчо, който живеел в къщурка на едно дърво, но понякога бил дракон. Освен това имал огромен обувник и не обичал срядите, понеже миришели странно, и имал дъждоброня.
Така че Сами изобщо не се стряскаше от провинцията и търчеше пред Ваймс и Уиликинс, сочейки наред дървета, овце, цветя, птици, водни кончета, облаци с чудновата форма и човешки череп. Находката изглежда доста го впечатли, защото се втурна да я покаже на татко си, който се оцъкли в нея, сякаш беше видял, така де, човешки череп. Явно от доста време си беше човешки череп и сякаш беше обгрижван. Всъщност до такава степен, че беше направо лъснат.
Докато Ваймс го обръщаше в ръцете си, търсейки със съдебномедицинска щателност някаква улика за мръсна игра, през гъстака се разнесе шляпащ звук, съпроводен от вокално изпълнение по темата какво един непознат би сторил на хора, които му крадат черепите. Когато гъстакът се разтвори, въпросният непознат се оказа човек с неопределена възраст и съмнителен брой зъби, мърляви кафяви дрипи и брада, по-дълга от всички, видени от Ваймс досега. А Ваймс все пак нерядко посещаваше Невидимия университет, където магьосниците смятаха, че мъдростта се олицетворява с пускането на брада, която да ти топли коленете. Тази се влачеше след собственика си като опашката на комета. Изравни се с него, когато обутите му в огромни сандали крака се заковаха на място, но поради въртящия момент се нахлупи върху главата му. Може би наистина въплъщаваше мъдрост, защото собственикът й прояви достатъчно благоразумие да не мръдне, като видя изражението на Ваймс. Настъпи тишина, ако не се брои кискането на малкия Сами, докато нескончаемата брада със свой собствен живот не покри мъжа досущ като снежна пряспа.
Уиликинс се прокашля и рече:
— Струва ми се, че това е отшелникът, командире.
— Какво прави тук отшелник? Мислех, че живеят върху разни колци из пустините! — Ваймс изгледа кръвнишки дрипльото, който очевидно почувства, че му се иска обяснение, и реши да го предостави, искано или не.
— Да, сър, знам, сър, това е широка заблуда и лично аз никога не съм й отдавал голямо значение, предвид евентуалните неудобства, тъй да се каже, с тоалетните нужди и подобни потребности. Имам предвид, че нещо такова може и да е приемливо в чуждестранни места, където има слънце и изобилие от пясък, но не става за мен, сър, изобщо не става.
Фантомът протегна мърлява десница, състояща се най-вече от нокти, и продължи с гордост:
— Пън, Ваша светлост, макар че рядко се отрязвам като пън, xa-ха, шегичка.
— Да, явно — каза Ваймс с каменно изражение.
— Така си е, сър — закима Пън, — това ми е личната шегичка, нямам си друга. Поех по благородното поприще на отшелничеството преди близо петдесет и седем години, практикувайки благочестивост, трезвеност, въздържание от полов живот и търсене на истинска мъдрост по примера на баща ми и дядо ми, и прадядо ми преди него. Това там, дето го държите, е прадядо ми, сър — доволно додаде той. — Много е лъскав, нали?
Ваймс съумя да не изпусне черепа от ръцете си. Пън продължи:
— Предполагам, че малкото ви момченце се е натъкнало на тайната ми бърлога, сър. Не се обиждайте, но селските малчугани по тия места понякога са големи лудетини и има-няма две недели, откак се наложи да вадя дядо от дървото.
Уиликинс откри у себе си достатъчно присъствие на духа, за да попита:
— Пазиш черепа на прадядо си в бърлога?
— О, да, господа, и на баща ми. Семейна традиция, разбирате ли? И на дядо ми. Ненарушима традиция от почти триста години отдаденост на благочестиви помисли и вяра, че всички пътища водят неизменно до гроба, наред с други печални съждения, каквито раздаваме на всички, които ни търсят. А те, бих добавил, са кът напоследък. Надявам се синът ми да може да поеме по моя път, когато порасне. Майка му казва, че станал много сериозен младеж, та живея с надеждата, че един ден може и мен да ме лъскат, както си трябва. За мое доволство, на лавицата за скелети има много място.
— Синът ти ли? — усети се Ваймс. — Нали говореше за въздържание…
— Много наблюдателно от ваша страна, Ваша светлост. Всяка година имаме по седмица отпуск. Човек не може да я кара само на охлюви и крайречни треволяци…
Ваймс деликатно посочи, че ги чака път, и остави отшелника благоговейно да си върне фамилната реликва в тайната бърлога, където и да беше тя. Когато му се стори, че са на безопасно разстояние от слуха му, той избухна, размахвайки ръце във въздуха: