Ваймс потупа джоба на куртката си и чу успокоителното шумолене на хартията. Беше доста горд от бележката в края на съобщението, написано лично от коменданта на Куирм. „Като чуха, че ти си се заел със случая, Сам, толкова се разбъбриха, че изхабихме два молива!"
И така, Сам Ваймс отиде в кръчмата тъкмо когато мъжете заприиждаха, и седна в ъгъла, хванал халба с пикантен сок от цвекло, за да прокара едно мариновано яйце и една маринована глава лук, насадени сред порция пържени картофки. Ваймс не разбираше много от гастрономия, но знаеше какво му е вкусно. И както си седеше, видя, че неколцина си говорят, като все поглеждат към него, а после единият бавно го приближи, стиснал с две ръце шапка пред себе си, сякаш отива на покаяние.
— Казвам се Припрян, сър. Уилям Припрян. Правя сламени покриви, сър.
Ваймс отмести крака, за да направи място, и отвърна:
— Радвам се да се запознаем, господин Припрян. С какво мога да съм полезен?
Господин Припрян се озърна назад към дружките си и в ответ получи онази смесица от кимвания и хрипливи подшушвания, която се свежда до: „Хайде, давай!". Той неохотно се обърна към Ваймс, прочисти гърло и подхвана:
— Ами, сър, ние, така де, знаехме го онова там, дето стана с гоблините, и на никого не му се нравеше много. То, така де, те са си проклета напаст, ако забравиш да си залостиш кокошарника и всичко там, ама не ни се нравеше какво стана, понеже не беше… искам да кажа, не беше редно, не и така, както стана. Пък някои тук рекоха, че ще си изпатим за туй най-накрая, понеже, щом като тъй сториха с гоблините, какво ли ще им дойде наум да сторят с истинските хора. Пък други рекоха — истински или не, туй не е редно! Ние сме прости хорица, сър, земеделци и от сорта, не сме знатни, не сме силни, не сме важни. Та кой ли ще ни слуша нас? Искам да кажа, какво можехме да направим?
Пред протегнатите шии и затаения дъх Ваймс сдъвка последното кисело парченце яйце. После вдигна очи към тавана и отбеляза:
— Всички имате оръжия. Всеки един от вас. Големи, опасни, смъртоносни оръжия. Можехте да направите нещо. Можехте да направите каквото и да е. Можехте да направите всичко. Но не сте и не съм сигурен, че ако бях на ваше място, нямаше и аз да не направя нищо. Да?
Припрян беше вдигнал ръка.
— Наистина съжаляваме, сър, ама нямаме оръжия.
— Мили боже! Огледайте се бе, хора! Едно от нещата, които можехте да направите, е да помислите! Имах дълъг ден, господа, и дълга седмица. Просто не забравяйте, ясно? Не забравяйте за следващия път.
В настъпилото мълчание Ваймс отиде до Джимини, забелязвайки на стената зад бара малко по-светло петно на мазилката. Спомените на Ваймс за момент запълниха това пространство с гоблинска глава. Още една малка победа.
— Джимини, тези господа пият за моя сметка тая вечер. Погрижи се да се приберат по домовете си читави, ако ще и да използваш ръчна количка. Ще изпратя Уиликинс да уреди сметката утре сутринта.
Единственият звук, нарушил тишината, бяха стъпките му към вратата на кръчмата, която затвори леко след себе си. Усмихна се петдесетина метра нагоре по пътя, като чу как почнаха наздравиците.
За разлика от „Чудната Пути", „Сладката Роберта“ беше кораб, от чийто персонал се изискваше да е по-скоро гиздав, отколкото мускулест. Приличаше на украса за Прасоколеда, а на едната палуба малък оркестър се напъваше да свири колкото за голям оркестър. А на кея ги чакаше човек с шапка, каквато би пожелал капитанът на всяка флотилия.
— Добре дошли на борда. Ваша светлост и, разбира се, милейди. Аз съм капитан О'Храбри, собственик на „Роберта". — Той сведе очи към малкия Сам и намигна: — Искаш ли да се пробваш на руля, момко? Ще го уредим! Бас държа, че и татко ти ще иска да направи едно кръгче. — Капитанът енергично разтърси ръката на Ваймс, като додаде: — Капитан О’Стър има само добри думи за вас, сър, само добри думи, наистина! И се надява отново да се видите някой ден. Но междувременно аз имам честта, сър, да ви направя цар!
Мислите на Сам Ваймс се сблъскаха в стремежа си да излязат на предна линия. Нещо в думата „цар" им запречваше пътя.
Все така усмихнат, капитанът обясни:
— Имам предвид „Цар на реката", сър, скромна титла, с която удостояваме героите, надвили Старата Негодяйка! Позволете ми да ви наградя с този златист медал, сър. Малко отличие е, но на който и да е капитан по реката да го покажете, ще ви превози безплатно от планините та чак до морето, стига да пожелаете!
Докарана до полуда от тази реч, тълпата избухна в гръмки овации и оркестърът заби старата класика „Глътна си езика, нали?", а във въздуха литнаха букети, които после бяха надлежно събрани, защото разхищението е майка на недоимъка. И така, оркестърът продължи да свири, колелата се завъртяха и разпениха водата, а семейството на Ваймс пое надолу по реката за една чудесна почивка.