Ваймс мигновено смени хватката си.
— Сигурно си мислиш, че съм проклет глупак. Някакъв тип, когото смятат за голям мислител, навремето казал: „Опознай себе си". Е, аз познавам себе си, господин Стретфърд, чак до най-черните си дълбини. Затова познавам и теб, точно както познавам лицето си в огледалото за бръснене. Ти си просто един хулиган, открил, че му е все по-лесно и по-лесно да живее по тоя начин и решил, че всички останали всъщност не са истински хора, не и като него самия. А когато мислиш така, никое престъпление не е твърде дръзко, нали? Няма престъпление, което да не можеш да извършиш, а? Може да помислиш по въпроса, докато те обесят. Сигурен съм, че шефът ти, лорд Ръждьо, най-вероятно ще се измъкне от цялата тая работа. Наистина ли си въобразяваше, че ще те защити?
Проснатият Стретфърд изхъхри нещо.
— Прощавай, не те чух добре?
— Кралска закрила! — избъбли Стретфърд.
Ваймс поклати глава, макар че Стретфърд не можеше да го види.
— Господин Стретфърд, каквито и показания да дадеш, ще увиснеш на бесилото. Няма да правя сделки с теб. Сигурно осъзнаваш, че нямаш нищо, с което да се спазариш. Толкова е просто.
Стретфърд изръмжа на пода.
— Мамка му! Все едно ще ти кажа! Мразя мазния му кучи син! Какво искаш да знаеш?
Добре, че не можеше да види лицето на Ваймс.
— Няма значение — простичко отвърна Ваймс. — Сигурен съм обаче, че лорд Ветинари много ще се радва да чуе всичко, което имаш да кажеш, господине. Той е с несигурен нрав и съм убеден, че ще се поколебае между бесилка или бесило.
Притиснат на пода и полузадушен, Стретфърд все пак изхъхри:
— Всички пихте оня проклет коктейл, видях ви! Ти изпи три, а разправят, че си алкохолик!
Разнесе се смях и вратата се отвори, пропускайки лъч светлина.
— Негова светлост, тъй да се каже, пи девствената версия на „Сам Ваймс" — уточни Уиликинс, — без да се засягате, командире. Джинджифил, чили, малко краставичен сок и много кокосово мляко.
— С доста добър вкус — додаде Ваймс. — Ако обичаш, Уиликинс, би ли го отвел? А ако пробва нещо, знаеш какво да правиш… ти си роден, знаейки какво да правиш.
Уиликинс едва забележимо отдаде чест и каза:
— Благодаря ви, командире, оценявам комплимента.
И Сам Ваймс се отдаде на почивката си.
Разбира се, не съвсем изцяло, не и при наличието на щракалките, не и когато хората изпращаха съобщения от сорта на: „Не искам да ви безпокоя, но това ще ви отнеме само момент…"
Доста хора не искаха да безпокоят Сам Ваймс, но с голямо усилие на волята някак успяваха да преодолеят нежеланието си и да го направят. Едно от съобщенията, което впрочем не съдържаше никакво извинение под никаква форма, дойде от Хавлок, лорд Ветинари: „Ще си поговорим за това".
На следващата сутрин Ваймс нае малка лодка и прекара щастливи часове с малкият Сам, събирайки морски охлюви от скалите на едно от многобройните островчета по крайбрежието на Куирм. След това събраха съчки, стъкнаха огън, свариха охлювите и ги изядоха с помощта на карфица, като се състезаваха кой пръв ще извади хлъзгавата мръвчица от черупката й. Разбира се, имаше и черен хляб, и масло, а също и много сол и оцет, така че охлювите имаха вкус по-скоро на сол и оцет, отколкото на охлюви. Иначе щеше да е трагедия.[38]
След като изпрати момчетата да не й се пречкат, Сибил се захвана да промени света по своя дискретен начин, като седна на масата в апартамента и написа с равния си наклонен почерк, усвоен още от детинство, голям брой съобщения, които изпрати по щракалките. Едното беше до директора на Кралската опера, чийто основен покровител беше самата тя, другото до лорд Ветинари, а три отидоха до секретаря на Низшия крал на джуджетата, секретаря на Диамантения крал на троловете и секретаря на лейди Марголота, която се разпореждаше с цялата надземна част от Юбервалд.
38
За онези, които не са наясно, морските охлюви, от онези със сърцевидните и фуниевидните черупки, може да се приемат за сополите на морето.